Аз съм пратеникът полностью

Той отминава репликата ми с мълчание, но след малко ме поглежда и пита остро:

- Следиш ли ме?

Отвръщам на погледа му.

- Аз следя всички.

Той пъха ръце в джобовете си.

- Ти какво, да не си някакъв извратеняк?

Чудно, и Софи ми зададе същия въпрос. Свивам рамене.

- Не повече от всеки друг, предполагам.

- А можеш ли да спреш?

-Не.

Той приближава лице към мен.

- Защо?

- Не мога.

Виждам недоверието в погледа му. Тъмните му очи сякаш ме питат: Защо не ме светнеш, Ед? И аз го правя.

Отивам в спалнята и вадя картите от чекмеджето. Връщам се в кухнята и ги слагам пред приятеля си.

- Помниш ли, когато през септември намерих първата карта в кутията? Казах ви, че съм я изхвърлил, но не съм. А сега ти си на една от картите, Ричи. Ти си едно от посланията.

- Сигурен ли си?

Опитва се да ми каже, че може да е станала грешка, но аз не го слушам. Само клатя глава и усещам как под мишниците ми пълзят струйки пот.

- Ти си - казвам.

- Но защо?

Той се опитва да ме разколебае, но аз не се поддавам. Не мога да го оставя да потъне отново в онова тъмно място вътре в себе си, където гордостта му е пръсната по пода на

някаква тайна стая. Изричам безизразно:

- Ричи, това твоето на нищо не прилича.

Ричи ме гледа, сякаш току-що съм застрелял кучето му или съм му казал, че майка му е умряла.

Той седи в онази кухня всяка нощ и без значение какво говорят гласовете по радиото, думите винаги са едни и същи. Същите, които току-що съм изрекъл, и той го знае.

Затова гледа в масата.

А аз гледам някъде над рамото му.

И двамата мислим за онова, което съм казал. Ричи има вид на бито куче.

Така минава доста време. Внезапно ни лъхва позната миризма. Влиза Портиер.

- Ти си добър приятел, Ед - казва Ричи и се обръща към Портиер с обичайното си безгрижно изражение, което в момента трудно му се удава. - А ти смърдиш на пор.

После става и си тръгва.

Думите му още витаят около мен, когато чувам как пали мотора си и изпърпорва по тъмната, замряла улица. Това беше малко грубо, Ед, казва Портиер. Не му отговарям.

Следващата нощ отново съм пред къщата на Ричи. Нещо ми подсказва, че не бива да се размеквам.

Виждам силуета му в кухнята, но този път той излиза през външната врата с радиото в едната ръка и бутилка в другата. Спира и ме повиква:

- Ей, Ед!

Излизам от сянката.

- Хайде да идем на реката - казва той.

•k’k’k

Реката е извън града. Вървим дотам и сядаме на брега. Подаваме си бутилката, а в това време радиото тихо каканиже.

- Знаеш ли, Ед - казва Ричи по някое време. - Бях решил, че имам синдром на хроничната умора...

И млъква, сякаш забравил какво иска да каже.

- И? - подканям го.

- Какво?

- Синдром на хроничната умора...

- А, да - сепва се той. - Та така, мислех си, че съм болен от това нещо, но после разбрах, че всъщност съм едно от най-мързеливите копелета, които светът е виждал.

Забавно.

- Какво пък, не си единственият.

- Но повечето хора имат работа, Ед. Дори Марв има работа. Дори ти имаш работа.

- Какво искаш да кажеш с това "дори ти"?

- Ами ти не си най-амбициозният човек на света.

Не мога да не се съглася.

- Така е - свивам рамене. - Пък и карането на такси трудно може да се нарече истинска работа.

- А как може да се нарече? - пита Ричи.

- Оправдание - отговарям.

Ричи не казва нищо, защото знае, че съм прав. Продължаваме да пием, а реката тича край нас.

Седим така около час.

Ричи става и нагазва в реката. Водата е над коленете му.

- Такъв е и животът ни, Ед.

Явно мисълта, че животът минава покрай нас, му е хрумнала И на него.

- Аз съм на двайсет и виж ме... - "Татуировката на Хендрико" Прайър ми смига на лунната светлина. - Няма нищо, което да ми се прави.

Истината понякога е оголена до крайност. И можеш само да я, съзерцаваш.

Обикновено въртим и сучем и сами си вярваме. "Добре съм - казваме. - Всичко е супер Но понякога истината ни връхлита и не можем да си затворим очите за нея. Тогава разбираме, че понякога тя не е отговор, а въпрос. Дори в този момент се чудя каква ли част от живота ми е самозаблуда.

Ставам и влизам в реката при Ричи.

Стоим така, до колене във водата, а истината дърпа крачолите ни и смъква панталоните ни.

Реката тича покрай нас.

- Ед! - казва Ричи по някое време. Още сме във водата. - Има едно нещо, което искам.

- И какво е то, Ричи?

- да искам нещо - отвръща простичко той.

На другия ден Ричи пропуска кръчмата и пункта за залагания и наистина започва да си търси работа. Колкото до мен, аз също се замислям сериозно за онова, което си казахме на реката.

Возя хората из града, казват ми какво да правя и къде да ходя. Наблюдавам ги. Говоря с тях. Днес времето е хубаво. Времето винаги е някакво.

Хленча ли?

Оплаквам ли се?

Не.

Това съм си избрал да правя. Но това ли е, което искаш?, питам се.