- В момента се държиш така - негодува Кийт и се опитва да въвлече и мен в спора. -Ти какво мислиш, Ед? Как ти се струва? Държи ли се с мен като с малоумен?
И ме пронизва с поглед. Решавам да отговоря на въпроса на Дарил.
- Аз съм с бяла риза - казвам.
- Точно така - подхвърля Дарил.
- Какво значи "точно така”?
- Това, Кийт, че за Ед е твърде опасно дори да си помисли да яде пай със сос! - В момента тонът му определено е назидателен. - Ще потече, ще му покапе по хубавата бяла риза и нещастникът ще трябва да я пере. А в момента това не е нужно, нали така?
- Нищо няма да му стане, ако я изпере! Ще я натика в пералнята заедно със смрадливото си куче - има да се върти поне два часа!
- Няма нужда да намесваш Портиер - протестирам аз. - Нищо не ти е направил.
- Така е - съгласява се Дарил. - Това не беше честно, Кийт.
Кийт тутакси се успокоява.
- Прав си. - Дори се извинява. - Извинявай, Ед.
Вече ми е ясно, че този път са им наредили да се държат възможно най-добре с мен. Сигурно затова спорят още по-ожесточено помежду си.
Те продължават пререканията си още известно време, накрая се извиняват един на друг и тримата си говорим кротко в нощта, която тихо ни обгръща.
Чувстваме се доста уютно, докато Дарил ни разправя вицове за мъже, които "влизат в един бар", мадами с пушки и съпруги, сестри и братя, готови да преспят с млекаря срещу един милион долара.
Да, доста ни е уютно, докато лампата в кухнята на Ричи не угасва.
Изправям се и изричам:
- Страхотно!
Обръщам се към двамата любители на спора и им казвам, че съм изпуснал шанса си. Това очевидно не ги притеснява особено.
- Какъв шанс? - пита Дарил.
- Много добре знаеш.
Той обаче само клати глава.
- Не, Ед, всъщност не знам. Знам само, че това е следващото ти послание, а ти още не си наясно какво се иска от теб.
Изрича го небрежно, но долавям нещо недоизказано.
Там е цялата работа. Наистина не знам какво да правя. Просто си стоя и чакам да ме осени. Отговорът да дойде сам.
Дарил и Кийт стоят до мен под дъба. Кийт е този, който го изрича на глас. Дрезгав, добронамерен глас, който прозвучава над самото ми ухо:
- Какво изобщо правиш тук, Ед? - Думите се втурват към мен и нахлуват в ухото ми. - Какво чакаш? Би трябвало да знаеш какво трябва да направиш...
Той изчаква няколко секунди и изсипва върху ми последния поток от думи, който ме залива и нахлува в мен.
- Ричи е един от най-добрите ти приятели, Ед. Не би трябвало изобщо да мислиш, да чакаш и да се чудиш какво да правиш. Ти вече го знаеш - без каквито и да било въпроси и съмнения, така ли е? - И повтаря: - Така ли е, Ед?
Отстъпвам назад и се свличам до дървото.
Двете фигури продължават да стоят, загледани в къщата.
Гласът ми колебливо се надига, за да кацне в краката им.
- Да - казвам. - Знам.
Внезапно изплувалите образи ме разкъсват.
Парчетата се пръсват по земята около мен.
Кийт и Дарил си тръгват.
- Ура! - казва единият, не знам кой точно.
Искам да се изправя, да хукна след тях и да ги моля да ми кажат кой стои зад всичко това и защо. Но не мога.
Мога единствено да седя и да събирам парчетата от онова, което току-що съм видял.
Видял съм Ричи.
Видял съм себе си.
Сега, под разклоненото над мен дърво, се опитвам да го отрека и да се изправя, но ми премалява и отново сядам.
- Извинявай, Ричи - прошепвам, - но трябва.
Ако стомахът ми беше цвят, мисля си, че щеше да е черен като тази нощ. Вземам се в ръце и поемам към къщи. Пътят ми се струва безкраен.
Когато най-сетне стигам, измивам чиниите.
Те са струпани в мивката и последното, което измивам, е лъскав плосък нож. Кухненската лампа се отразява в него. Улавям и собственото си отражение, хладно, обло и разкривено.
Срязано отстрани.
Последното, което виждам, са думите, които трябва да кажа на Ричи. Оставям ножа върху сушилника, най-отторе върху камарата от измити чинии. Той се плъзва, пада на пода и се завърта като стрелка на часовник. Три пъти лицето ми се появява върху острието.
Първия път виждам в очите си Ричи.
После Марв.
И накрая Одри.
Вдигам ножа и го държа в ръка.
Иска ми се да мога да замахна с него и да разрежа света. Да го отворя и да премина през него в следващия.
В леглото отново лежа с тази мисъл.
Имам три карти в чекмеджето и една в ръката. Когато сънят идва и се надвесва над мен, лекичко натискам с пръст ръба на асото купа. Картата е хладна и остра.
Чувам тиктакането на часовника. Всичко наоколо чака нетърпеливо.
Вероятност за положителен отговор на предните три въпроса: Няма
Следващия път, когато отивам до къщата на Ричи на "Бридж Стрийт", всичко е тъмно. Вече съм готов да си тръгна, когато внезапно лампата в кухнята премигва няколко пъти и светва.
Нечий силует се появява и сяда до кухненската маса. Без съмнение е Ричи. Личи си по формата на косата и начина, по който се движи.
