Помещението бе запълвано през годините със сбирщина от всякакви предмети и най-разнообразни мебели. Старинен италиански дървен сгъваем стол стоеше до френско писалище, край огромната дъбова маса от осемнайсети век имаше шкафове, които сякаш бяха извадени от викториански музей. Въпреки тези дизайнерски разминавания, атмосферата в стаята се обединяваше от километричните полици, върху които бяха подредени книги с кожени подвързии, и от огромния килим от Обюсон в меки златисти, сини и кафяви краски.
Като в повечето стари библиотеки и тук книгите бяха подредени по размер. Дебели ръкописи с кожени подвързии и красив обков бяха поставени с гръбчетата навътре, а заглавията бяха изписани на противоположната страна върху събраните страници. Имаше и от първите печатни книги, включително и в джобни формати, които разказваха историята на книгопечатането от средата на петнайсети век до наши дни. Множество редки първи издания, сред които разказите за Шерлок Холмс на Артър Конан Дойл и „Мечът в камъка“ на Т. Х. Уайт. В една от библиотеките бяха събрани само книги голям формат — ботанически книги, атласи, медицински книги. При такова изобилие тук долу, какви ли богатства се криеха в кабинета на Матю?
Остави ме да се разходя из помещението, да чета заглавията и да възклицавам. Върнах се при него, останала без думи, само клатех невярващо глава.
— Така става, като купуваш книги векове наред — сви рамене Матю, с което ми напомни за Изабо. — Започват да се трупат. От много неща сме се отървали през годините. Наложи се. Иначе тази стая трябваше да е с размерите на Националната библиотека.
— Къде е?
— Виждам, че вече нямаш търпение. — Отиде до една полица и погледът му обходи томовете по нея. Извади малка книжка с черни корици и ми я подаде.
Огледах се за поставка, на която да я сложа, а той се засмя.
— Просто я отвори, Даяна. Няма да се разпадне.
Чувствах се неестествено с ръкописа в ръце, защото бях обучена да се отнасям към подобни книги като към редки ценни предмети, а не като към четиво. Постарах се да не я отварям прекалено много, за да не повредя подвързията, и надникнах вътре. Към мен се втурна експлозия от ярки цветове, златно и сребърно.
— О! — възкликнах. Другите копия на „Aurora“, които бях виждала, не бяха и наполовина толкова изящни. — Красиво е. Знаеш ли кой е правил илюстрациите?
— Жена на име Бурго Льо Ноар. Беше доста популярна в Париж в средата на четиринайсети век. — Матю взе книгата от ръцете ми и я отвори широко. — Ето. Сега вече можеш да я видиш както трябва.
На първата илюстрация имаше кралица, застанала на малък хълм и приютила седем малки същества под наметалото си. Изображението бе обградено от деликатни виещи се лози. Тук-там имаше по някоя цветна пъпка, а по клоните бяха накацали птици. Бродираната със златно рокля на кралицата изпъкваше на червения фон и блестеше под следобедната светлина. В дъното на страницата се виждаше мъж в черна роба, седнал върху щит с герб в черно и сребърно. Вниманието на мъжа бе насочено към кралицата, изражението му бе трескаво, а ръцете — молитвено вдигнати.
— Никой няма да повярва. Неизвестно копие на „Aurora Consurgens“ с илюстрации, дело на жена? — Поклатих глава очарована. — Как бих могла да я цитирам?
— Ще дам под наем ръкописа на библиотеката за редки книги и ръкописи „Биенике“ на „Йейл“ за година, ако това ще помогне. Анонимно, разбира се. Колкото до Бурго, специалистите ще твърдят, че са дело на баща й. Но те са нейни. Вероятно още пазя разписката някъде тук — каза разсеяно Матю и се огледа. — Ще питам Изабо къде са нещата на Годфроа.
— Годфроа? — На непознатия герб имаше хералдическа лилия, обградена от змия, захапала опашката си.
— Брат ми. — Разсеяността изчезна от гласа му и лицето му потъмня. — Умря през 1668, докато се биеше в една от безумните войни на Луи XIV. — Затвори внимателно ръкописа и го остави на близката маса. — Ще го кача по-късно в кабинета си, за да можеш да го разгледаш на спокойствие. Изабо сутрин си чете вестниците тук, но през останалото време няма никой. Добре дошла си да разглеждаш книгите, когато си поискаш.
След тази покана ме отведе в салона, а след това в голямата зала. Застанахме до масата с китайската купа и той ми показа особеностите на помещението, включително старата менестрелска галерия, отвора с капак на тавана, през който някога е излизал димът, преди да бъдат построени камините и комините, и входа към квадратната наблюдателна кула с изглед към главния подход към замъка. Изкачването й можеше да почака до следващия ден.
После ме поведе надолу към подземния етаж и неговия лабиринт от складове, винарни, кухни, помещения за прислугата, килери. Март излезе от една от кухните, изцапана до лактите с брашно, и ми предложи прясна кифличка, току-що извадена от фурната. Загризах я, докато Матю ме развеждаше по коридорите и ми разказваше за някогашното предназначение на всяка стая — къде е било складирано житото, къде е било окачвано еленското месо, къде е правено сиренето.
— Вампирите не ядат — възразих аз объркана.
