Придърпах и последната кутия към себе си в мълчаливо подчинение. Беше дълга и тежка и когато вдигнах капака, ме лъхна остра миризма на кожа.
Ботуши. Високи до коленете черни ботуши. Никога не бях притежавала кон и имах ограничени средства, затова и никога не бях имала истински ездачески ботуши. Тези бяха красиви, извити по очертанията на прасците и от хубава кожа. Пръстите ми докоснаха лъщящата им повърхност.
— Благодаря — избъбрих задъхано, зарадвана от изненадата.
— Сигурен съм, че ще ти станат — каза Матю и погледът му омекна.
— Хайде, момиче — обади се весело Март от вратата. — Отивай да се преобличаш.
Едва ме бе вкарала в пералното помещение, и аз вече изритвах мокасините от краката си и смъквах клина. Тя взе дрехата от ликра и памук, докато аз надявах бричовете.
— Някога жените не яздеха като мъжете — отбеляза Март, погледна мускулите на краката ми и поклати глава.
Когато се върнах, Матю говореше по телефона и даваше указания и на другите хора в неговия свят, които очакваха да ги ръководи. Вдигна очи и ме погледна с одобрение.
— Така ще ти е по-удобно. — Стана и взе ботушите. — Тук няма обувалка, така че ще трябва да отидеш до конюшните с другите си обувки.
— Не, искам да ги обуя веднага — настоях и протегнах ръце.
— Тогава седни. — Поклати глава пред моето нетърпение. — Няма да можеш да ги обуеш от първия път без чужда помощ. — Матю вдигна стола ми заедно с мен и го завъртя така, че да има повече място за маневриране. Вдигна десния ботуш и аз пъхнах в него крака си до глезена. Оказа се прав. Колкото и да дърпах, нямаше как да си прекарам стъпалото през твърдата кожа. Той се надвеси над крака ми, хвана подметката и започна внимателно да натиска, докато аз дърпах кончова. След неколкоминутна борба кракът ми влезе докрай. Матю бутна за последно подметката и ботушът залепна по крака ми.
След като обух и другия, вдигнах крака, за да се насладя на гледката. Матю придърпа и потупа ботушите и мушна студените си пръсти през горния ръб, за да се увери, че прилепналата кожа не е спряла кръвообращението. Изправих се, а краката ми изглеждаха необичайно дълги. Направих няколко сковани стъпки и се позавъртях.
— Благодаря. — Прегърнах го, надигайки се на пръсти. — Обожавам ги.
Матю занесе жилетката и шапката до конюшните, точно както носеше компютъра ми и рогозката за йога в Оксфорд. Вратите бяха широко отворени и отвътре долитаха звуци на усилена работа.
— Жорж? — извика Матю. Иззад ъгъла се появи дребен жилав мъж на неопределена възраст, със сигурност не беше вампир. Носеше юзда и чесало. Когато минахме покрай яслата на Балтазар, жребецът затупа гневно с копита и тръсна глава. Сякаш ми напомняше: „Ти ми обеща!“. В джоба си носех малка ябълка, която бях запазила от закуската.
— Ето ти, миличък — казах нежно и му я подадох върху разтворената си длан. Матю гледаше уплашено как Балтазар протегна шия и приближи разтворените си устни към плода в ръката ми. След като ябълката се озова в устата му, той изгледа победоносно собственика си.
— Да, виждам, че се правиш на принц — сгълча го строго Матю. — Но това не означава, че ти е позволено да се държиш като дявол при първа възможност. — Балтазар зари раздразнено с копита.
Минахме през сервизното помещение. Освен обикновени седла, сбруи и юзди, имаше и квадратни дървени рамки, на които бяха закрепени малки столчета със странни дръжки отстрани.
— Какво е това?
— Странични седла — обясни Матю, докато си сваляше обувките и пъхаше краката си в чифт износени ботуши. Стъпалото му се плъзна вътре с лекота, достатъчно беше едно движение на крака и леко подръпване на кончова. — Изабо ги предпочита.
Дар и Ракаса извърнаха глави и се загледаха в Жорж и Матю, които обсъждаха всички естествени препятствия, на които бихме могли да се натъкнем. Протегнах длан към Дар, изпълнена със съжаление, че нямам още една ябълка в джоба си. Кастратът също изглеждаше разочарован, след като долови сладкия плодов дъх.
— Следващия път — обещах аз. Наведох се, промуших се под шията му и се озовах при Ракаса. — Здравей, красавице.
Кобилата вдигна предния си десен крак и склони глава към мен. Погалих я по шията и гърба, за да свикне с миризмата и докосването ми, и подръпнах седлото, за да проверя колко добре е затегнато и да се уверя, че подложката под него е изгладена. Тя изопна шия и ме подуши, навря носа си в пуловера ми, където досега бе стояла ябълката. Вдигна възмутено глава.
— На теб също — обещах й и се засмях. Потупах я по задницата. — Дай да погледна.
Конете обичат да ги пипат по краката колкото вещиците обичат да ги топят във вода — с други думи, никак. Но от опит и от предпазливост никога не яздех кон, преди да проверя дали няма нещо забито в копитата му.
