— Така е, но гостите ни ядат. Март обожава да готви.
Обещах да я затрупам с работа. Кифличката беше вкусна, а яйцата на закуска — перфектни.
Следващата ни спирка беше градината. Макар да се бяхме спуснали под приземния етаж, за да влезем в кухнята, излязохме от замъка, без да се изкачваме. Градината беше като излязла от шестнайсети век, с ясно очертани лехи, засадени с подправки и есенни зеленчуци. По краищата й имаше розови храсти, някои от които още цъфтяха.
Но ароматът, който ме заинтригува, не бе на цветя. Насочих се право към ниска сграда.
— Внимавай, Даяна — извика Матю и затича след мен по чакълената пътека. — Балтазар хапе.
— Кой е Балтазар?
Той застана пред входа на конюшните с разтревожено изражение.
— Жребецът, който се отърква в гърба ти — поясни притеснено Матю. Стоях с гръб към голям кон с тежки копита, а в краката ми се увъртаха мастиф и вълкодав и ме душеха с любопитство.
— О, той няма да ме ухапе. — Огромният першерон завъртя глава и отърка ушите си в ханша ми. — А кои са тези господа? — попитах и погладих козината на врата на вълкодава, докато мастифът се опитваше да ми налапа ръката.
— Вълкодавът е Фалън, а мастифът е Хектор. — Матю щракна с пръсти и двете кучета изтичаха при него, седнаха послушно и го загледаха за нови команди. — Моля те, отдалечи се от коня ми.
— Защо? Нищо няма да ми направи. — Балтазар зари с копито в знак на съгласие, дръпна уши назад и погледна надменно Матю.
— „Пеперудата лети към светлината, която я привлича, само защото не знае, че огънят може да я погълне“ — промърмори под носа си Матю. — Балтазар се държи добре, докато се отегчи. Искам да се отдалечиш, преди да е изритал вратата на яслата си.
— Изнервяме господаря ти и той започва да рецитира непозната поезия, писана от луди италиански монаси. Ще се върна утре с нещо сладко. — Обърнах се и целунах Балтазар по носа. Той затропа с копита от нетърпение.
Матю се опита да прикрие изненадата си.
— Ти позна стиховете?
— Джордано Бруно. „Жадният елен тича към потока, защото не подозира за лъка, който го дебне — продължих аз. — Еднорогът бяга към бърлогата си, защото не вижда заложената примка.“
— Знаеш произведенията на Ноланеца? — Матю използва прозвището, с което мистикът от шестнайсети век сам се е наричал.
Очите ми се разшириха. Мили боже, дали е познавал Бруно, както е познавал и Макиавели? Явно го привличаше всяка странна птица, бродила някога по този свят.
— Той е един от първите поддръжници на Коперник, а моята специалност е история на науката. Как се запозна с произведенията на Бруно?
— Обичам да чета — отвърна той уклончиво.
— Познавал си го! — Тонът ми бе обвинителен. — Демон ли беше?
— И то такъв, който често прекрачваше границата между гениалността и лудостта.
— Трябваше да се досетя. Вярвал е, че има извънземен живот, и проклинал инквизицията по пътя към кладата — казах аз и поклатих глава.
— Въпреки това е проумял силата на желанието.
Погледнах пронизително вампира.
— „Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.“ Спомена ли Бруно в есето си за стипендията на „Ол Соулс“?
— Съвсем бегло. — Матю сви строго устни. — Би ли се отдалечила от конюшнята, ако обичаш? Друг път ще си говорим за философия.
В главата ми изплуваха и други цитати. Имаше и още нещо в произведенията на Бруно, което бе накарало Матю да се сети за тях. Той пишеше за богинята Диана.
Отстъпих далеч от конюшните.
— Балтазар не е пони — предупреди ме Матю и ме дръпна за лакътя.
— Виждам. Но аз се спогаждам с конете. — Алхимичният ръкопис и италианският философ се изпариха от ума ми при мисълта за това предизвикателство.
— Да не би и да яздиш? — попита недоверчиво Матю.
— Израснала съм в провинцията и яздя от дете. Обездка, скокове, всичко. — Язденето на кон приличаше повече на летене дори от гребането.
— Имаме и други коне. Балтазар няма да мърда от яслата си — беше категоричен той.
Ездата бе непредвиден бонус към пътуването до Франция, който направи хладината на Изабо почти поносима. Матю ме поведе към другия край на конюшните, където ни чакаха шест прекрасни животни. Две от тях бяха големи и черни — макар и не с размерите на Балтазар. Имаше кафеникава кобила със заоблени форми, дорест кастрат и два сиви анадалуски коня с големи копита и извити шии. Единият се приближи до вратата, за да види какво се случва на територията му.
— Това е Нар Ракаса — каза Матю и нежно погали коня по муцуната. — Името означава „танцуващ с огън“. Обикновено я наричаме Ракаса. Движи се грациозно, но е своеволна. Двете сигурно ще се разберете прекрасно.
Отказах да захапя стръвта, въпреки че бе чаровно размахана под носа ми. Оставих Ракаса да подуши лицето и косата ми.
— А как е името на сестра й?
— Фидат, значи сребро. — Фидат пристъпи напред, когато Матю произнесе името й, и тъмните й очи го погледнаха с обич. — Фидат е кобилата на Изабо. — Сетне посочи към двата черни жребеца. — А тези са моите. Дар и Саяд.
— Какво означават техните имена? — попитах и се приближих към яслите им.
