— Дар на арабски значи време, а Саяд — ловец — обясни ми Матю и застана до мен. — Саяд обича да препуска през полята, да гони дивеч и да прескача плетове. Дар е търпелив и стабилен.
Продължихме обиколката. Матю ми сочеше очертанията на планинските хребети и ориентирите към града. Показа ми къде замъкът е бил реконструиран, строителите бяха използвали различен вид камък, защото оригиналният вече не се намирал. Когато приключихме, вече нямаше как да се изгубя, най-вече заради централната кула, която бе трудно да пропуснеш.
— Защо съм толкова уморена — прозях се аз, когато се върнахме в замъка.
— Ти си безнадежден случай — подхвърли раздразнено Матю. — Наистина ли искаш да ти припомня събитията от последните трийсет и шест часа?
По негово настояване се съгласих на още една дрямка. Оставих го в кабинета му, качих се по стълбите и се хвърлих на леглото, прекалено уморена дори да духна свещите.
Секунди по-късно вече сънувах как яздя през тъмна гора. Носех свободна зелена туника, прихваната с колан за талията ми. На краката ми имаше сандали, чиито кожени каишки се кръстосваха по глезените и прасците ми. По меката горска настилка зад мен се чуваше тътен от копита и стъпки на бягащи кучета. На рамото ми имаше колчан стрели, а в единия си юмрук стисках лък. Въпреки зловещите звуци на преследвачите ми, не изпитвах никакъв страх.
Усмихнах се насън, защото бях убедена, че мога да надбягам тези, които се опитваха да ме хванат.
— Полети — заповядах и конят ми се подчини.
Първите ми мисли на следващата сутрин бяха насочени към ездата.
Сресах се набързо, изплакнах си устата и навлякох черен клин — най-близката до ездачески брич дреха в багажа ми. С маратонки щеше да е невъзможно да си задържа краката в стремената, затова си обух мокасините. Не бяха най-подходящи за целта, но щяха да свършат работа. Памучна фланела с дълги ръкави и поларен пуловер довършиха екипа ми. Вързах си косата на опашка и се върнах в спалнята.
Матю вдигна вежди, когато ме видя как се втурвам в стаята, протегна ръка и ме спря. Беше се облегнал на широката арка, която водеше към стълбите, в идеален вид както винаги, с тъмносиви бричове и черен пуловер.
— Да пояздим следобед.
Очаквах го. Вечерята с Изабо беше най-меко казано напрегната и след нея сънувах кошмари. Матю на няколко пъти се качи по стълбите, за да ме нагледа.
— Добре съм. Малко физически упражнения и свежият въздух ще ми се отразят добре. — Когато се опитах отново да премина покрай него, той ме спря само с мрачния си поглед.
— Само да припариш до седло, те връщам у дома. Ясно?
— Ясно.
Когато слязохме долу, се запътих към трапезарията, но Матю ме дръпна в другата посока.
— Да ядем в кухнята — каза той тихо. Нямаше да има официална закуска, по време на която Изабо да ме зяпа над разтворения „Льо Монд“. Това беше добра новина.
Хапнахме в покоите на икономката пред разпаления огън на маса, сложена за двама — макар да бях единствената, която се възползва от обилната и отлична храна. Върху издрасканата маса бе поставена огромна кана чай, увита в ленена кърпа, за да пази топлината. Март ме погледна загрижено и зацъка с език, като видя тъмните кръгове под очите и бледото ми лице.
Когато оставих вилицата си, Матю посегна към пирамида от кутии, върху които имаше каска, покрита с черно кадифе.
— За теб — вдигна той и ги постави на масата.
Каската говореше сама по себе си. Имаше форма на висока бейзболна шапка и черна копринена панделка над периферията. Въпреки кадифето и панделката, каската беше здрава и направена най-вече за да пази крехките човешки черепи от сблъсъка със земята. Никак не исках да я слагам, но осъзнавах, че е добра предпазна мярка.
— Благодаря — отвърнах. — Какво има в кутиите?
— Отвори ги и виж.
В първата бе сгънат черен брич с кадифени кръпки от вътрешната страна на коленете, за по-добро триене със седлото. С него щеше да се язди много по-приятно, отколкото с тънкия ми хлъзгав клин. Освен това ми изглеждаше по мярка. Сигурно Матю се е обадил където трябва и е разбрал размера ми, докато съм дремвала. Усмихнах му се с благодарност.
Във втората открих черна жилетка с дълги пешове и твърди метални банели, зашити в ръбовете. Изглеждаше като черупка на костенурка — неудобна, но добре защитена — а сигурно и усещането в нея щеше да е същото.
— Това не беше необходимо. — Вдигнах я и се намръщих.
— Необходима е, ако ще яздиш. — В гласа му нямаше и капчица емоция. — Спомена, че имаш опит. Ако е така, няма да имаш проблем с тежестта й.
Лицето ми се зачерви и усетих предупредително изтръпване по върховете на пръстите. Матю ме наблюдаваше с интерес, а Март се появи на вратата и изсумтя. Започнах да дишам дълбоко, докато изтръпването изчезна.
— Слагаш си предпазен колан в колата ми — продължи спокойно той. — Ще си сложиш и жилетката, когато се качваш на коня ми.
Погледите ни се впиха в битка на волята. Мисълта за свежия въздух предопредели разгрома ми, а очите на Матю весело светнаха. Със сигурност препирните ни бяха забавни за гледане, също като размяната на реплики между Матю и Изабо.
