Това беше една от тайните, които Матю криеше от мен. Ако се превърнех във вампир, тогава над нас нямаше да тегнат забрани и нямаше да има причина да се страхуваме от Паството. Просто трябваше да стана нещо друго.
Обмислях възможността с изненадващо малко паника и страх. Щях да бъда с Матю и дори да стана по-висока. Изабо щеше да се погрижи. Очите й блеснаха, докато ме наблюдаваше как вдигам ръка към шията си.
Но не биваше да забравям виденията, както и силата на вятъра и водата. Все още не проумявах магическия потенциал на своята кръв. Ако стана вампир, може и никога да не успея да разгадая мистерията с ръкописа на Ашмол.
— Обещах му — изрече Март с дрезгав глас. — Даяна ще си остане каквато е, а именно вещица.
Изабо оголи леко зъбите си. Гледката не беше много красива. После кимна.
— А обеща ли му да не ми казваш какво наистина се е случило в Оксфорд?
Майката на Матю ме гледаше изпитателно.
— Трябва да питаш Матю, когато се върне. Не е моя работа да ти казвам.
Разполагах и с други въпроси, които Матю може би беше пропуснал да забрани да се обсъждат.
— Ще ми кажеш ли защо е важно, че свръхестествено същество се е опитало да проникне в лабораторията, а не обикновен човек?
Настъпи тишина, Изабо продължаваше да ме разглежда с интерес. Накрая отговори.
— Умно момиче. Не съм му обещавала да си мълча за правилата на доброто поведение. — Долових в погледа й леко одобрение. — Подобно поведение е неприемливо между свръхестествените същества. Да се надяваме, че става въпрос за някой пакостлив демон, който не разбира сериозността на извършеното. Тогава Матю може и да му прости.
— Винаги прощава на демоните — промърмори мрачно Март.
— Ами ако не е демон?
— Ако е бил вампир, това е страховита обида. Ние сме същества, които си бранят територията. Един вампир не влиза в дома или земите на друг вампир без разрешение.
— Матю би ли простил в такъв случай? — Като си спомних как удари с юмрук покрива на колата, предположих, че отговорът е отрицателен.
— Може би — каза изпълнена със съмнение Изабо. — Нищо не е взето, нищо не е повредено. Но по-вероятно Матю ще поиска някаква форма на наказание.
Още веднъж ме върнаха в Средновековието, когато опазването на честта и репутацията е било основна грижа.
— А ако е била вещица? — попитах тихо аз.
Майката на Матю извърна лице.
— Ако вещица направи подобно нещо, това е акт на агресия. Няма извинение.
Обхвана ме тревога.
Отметнах завивките и спуснах крака на пода.
— Проникването е имало за цел да провокира Матю. Той замина за Оксфорд с намерението да сключи сделка с Нокс. Трябва да го предупредя.
Изабо ме хвана здраво за коленете и раменете и ме спря.
— Той вече знае, Даяна.
Тази информация ме успокои.
— Затова ли отказа да ме вземе със себе си? В опасност ли е?
— Разбира се, че е в опасност — отвърна рязко Изабо. — Но ще направи каквото е по силите му, за да сложи край на това. — Вдигна краката ми обратно на леглото и ме зави плътно.
— Трябваше и аз да съм там — рекох тъжно.
— Само щеше да му пречиш. Ще останеш тук, както ти каза и той.
— Нямам ли право на мнение? — попитах сигурно за стотен път, откакто бях пристигнала в Сет-Тур.
— Не — отвърнаха едновременно и двете жени.
— Май наистина имаш много да учиш за вампирите — добави след това Изабо, но този път долових в гласа й леко съжаление.
Имах много да уча за вампирите. Това го знаех.
Но кой щеше да ме научи? И кога?
— „Видях отдалече черен облак, който покриваше всичко. Поглъщаше земята, засмукваше душата ми, когато морето влизаше в нея, ставаше задушлив и вреден пред приближаващия ад и сянката на смъртта. Бурята властваше над мен.“ — Четях на глас от копието на „Aurora Consurgens“ на Матю.
Обърнах се към компютъра си, за да си запиша образите, с които анонимният автор бе описал
— Облечи се за езда.
Вдигнах глава от ръкописа.
— Матю ме накара да обещая, че ще те извеждам. Каза, че така ще те предпазим да не се разболееш — обясни Изабо.
— Няма нужда, Изабо. Доменико и вещерската вода намалиха адреналина в кръвта ми, ако от това се притесняваш.
— Матю сигурно ти е обяснил колко привлекателна за вампирите е миризмата на паника.
— Маркъс ми каза — поправих я аз. — Всъщност, дори ми описа каква е на вкус. А как мирише?
Изабо сви рамене.
— Каквато е и на вкус. Може би миризмата й е малко по-екзотична, има нотки на мускус. Никога не съм била особено привлечена от нея. Предпочитам да убивам, а не да преследвам. Но всеки е различен.
— Напоследък нямам много панически пристъпи. Няма нужда да ме водиш на езда. — И се върнах към работата си.
— Защо според теб намаляха? — попита Изабо.
— Честно казано, не знам — отвърнах с въздишка и погледнах майката на Матю.
— Отдавна ли си така?
— От седемгодишна.
— Какво се случи тогава?
