— Да не би да си мислиш, че си ти? — засмя се Изабо.
— Не — съгласих се с нея. Изабо също не беше самката водач. Правеше каквото й каже Матю. Маркъс и Мириам също, както и всеки друг вампир в Бодлианската библиотека. Дори Доменико накрая отстъпи пред него. — Такива ли са правилата на глутницата Дьо Клермон?
Изабо кимна и зелените й очи проблеснаха.
— За твоя безопасност е, както и за неговата и на всички останали. Трябва да се подчиняваш. Това не е игра.
— Разбирам, Изабо. — Губех търпение.
— Не, не разбираш — промълви тя тихо. — И няма да разбереш, докато не бъдеш принудена, точно както те накарах насила да наблюдаваш как убиват вампирите. Дотогава ще ти кажа само това. Някой ден своеволността ти може да ти струва живота, или нечий друг живот. Тогава ще проумееш какво ти казвам в момента.
Върнахме се в замъка в мълчание. Когато минахме покрай царството на Март на долния етаж, тя излезе от кухнята с пиле в ръцете. Спрях се. Март видя малките капки кръв по маншетите на Изабо и затаи дъх.
— Тя трябва да знае — просъска Изабо.
Икономката промърмори тихо нещо грубо на окситански, след това ми кимна.
— Хайде, момиче, ела при мен да те науча да правиш чай.
Сега пък Изабо се разгневи. Март ми даде да пия нещо, и ми връчи чиния с няколко посипани с ядки бисквити. Беше изключено да хапна от пилето.
Намери ми работа за часове напред, накара ме да сортирам билки и подправки на малки купчинки и ми казваше имената им. Преди обяда вече можех да ги различавам по миризма със затворени очи, както и по външен вид.
— Магданоз, джинджифил, лайка, розмарин, салвия, див морков, див пелин, дива мента, ангелика, седефче, вратига, хвойна — сочех аз и произнасях имената им.
— Хайде още веднъж — нареди спокойно Март и ми подаде няколко муселинови торбички.
Разхлабих връзките, изсипах съдържанието на масата и започнах да й рецитирам имената.
— Добре. А сега сложи в торбичките по щипка от всички билки.
— Защо първо не смесим всичко заедно и не сложим по малко в торбичките? — попитах, докато взимах с пръсти от дивата мента и бърчех нос от свежия й мирис.
— Може да пропуснем нещо. Във всяка торбичка трябва да има от всяка от дванайсетте билки.
— Нима пропускането на едно такова малко семенце може да окаже влияние върху вкуса? — почудих се и вдигнах семе от див морков между палеца и показалеца си.
— По една щипка от всичко — повтори Март. — Хайде пак.
Опитните ръце на вампирката се движеха уверено между купчините, пълнеха прилежно торбичките и затягаха вървите. След като приключихме, Март ми направи чаша чай с торбичка, която сама бях приготвила.
— Много е вкусно — казах и с удоволствие отпих от собственото си произведение.
— Ще си го носиш в Оксфорд. По една чаша на ден. Ще те държи здрава. — И започна да прибира торбичките в метална кутия. — Когато свърши, знаеш как да си го приготвиш.
— Март, няма нужда да ми даваш всичко това — запротестирах аз.
— Ще го пиеш заради мен, по една чаша на ден. Нали?
— Разбира се. — Това беше най-малкото, което можех да направя за единствения си съюзник в този дом, да не говорим колко добре ме хранеше.
След като си изпих чая, се качих в кабинета на Матю и включих компютъра си. От ездата ръцете ме боляха, затова преместих лаптопа и ръкописа на бюрото с надеждата, че ще там ще ми е по-удобно, отколкото на масата до прозореца. За нещастие коженият стол бе правен за човек с ръста на Матю, а не с моя, и краката ми увиснаха във въздуха.
Докато седях на стола му, чувствах Матю по-близо до себе си, затова останах на него и зачаках компютъра ми да зареди. Погледът ми се спря на тъмен предмет на най-високата полица. Той се сливаше с дървото и кожените подвързии на книгите и ставаше незабележим. От бюрото на Матю обаче успях да видя очертанията му.
Не беше книга, а стар дървен осмостен. На всяка стена беше изрязано малко сводесто прозорче. Предметът беше черен, напукан и изкривен от времето.
Обзе ме тъга, когато осъзнах, че това е детска играчка.
Матю я бе направил за Лукас, преди да се прероди във вампир и докато е строял първата църква. Беше я прибрал в ъгъла на полицата, за да не я вижда никой друг, освен него. Нямаше как погледът му да я пропусне всеки път, когато сядаше на бюрото си.
Когато Матю бе до мен, беше лесно да си представя, че сме сами в целия свят. Дори предупрежденията на Доменико и изпитанията на Изабо не бяха унищожили усещането ми, че увеличаващата се близост помежду ни е нещо, което засяга само нас двамата.
Но малката дървена куличка, направена с любов преди необозримо много време, сложи край на илюзиите ми. Трябваше да се мисли за деца — мъртви и живи. Бяха намесени семейства, включително и моето собствено, с дълги и сложни истории и дълбоко враснали предразсъдъци, дори и у мен самата. А Сара и Ем все още не знаеха, че съм влюбена във вампир. Беше време да им съобщя новината.
Изабо беше в салона и подреждаше цветя във висока ваза върху безценно оригинално писалище от времето на Луи XIV, което винаги бе имало само един собственик.
— Изабо? — повиках я колебливо аз. — Мога ли да ползвам телефона ти?
