— Любовницата на краля Диан дьо Поатие беше опасна жена — изтъкна мрачно Изабо. — Беше вещица.
— Истинска или го казваш като метафора? — попитах с интерес.
— И двете — отвърна майката на Матю с тон, от който вехнеха цветята. Засмях се. Изабо изглеждаше изненадана, после и тя се разсмя.
Пояздихме още малко. Изабо помириса въздуха и се изправи на седлото с тревожно лице.
— Какво има? — попитах притеснено и дръпнах юздите на Ракаса.
— Заек. — Тя пришпори Фидат. Последвах я, не исках да й показвам колко е трудно да следваш вещица в гората, както бе казал Матю.
Промушихме се през дърветата и излязохме в открито поле. Изабо дръпна юздите на Фидат, аз спрях до нея.
— Виждала ли си някога вампир да убива? — попита ме тя, следейки реакцията ми.
— Не — отвърнах спокойно.
— Зайците са малки. Ще започнем с тях. Изчакай ме. — Тя скочи леко от седлото. Фидат остана послушно на място, без да изпуска господарката си от поглед. — Даяна — каза тя рязко, взряна в жертвата си, — не се приближавай, докато ловувам и се храня. Разбра ли?
— Да. — Опитах се да осъзная какво ми намеква. Дали Изабо се канеше да преследва заека, да го убие и да изпие кръвта му пред мен? При това положение предпочитах да стоя настрани.
Майката на Матю се втурна през тревата. Движеше се толкова бързо, че ми беше невъзможно да я следвам с поглед. Стрелна се като летящ сокол, който се кани да се спусне над жертвата си, след това се наведе и сграбчи заека за ушите. Вдигна го победоносно, преди да забие зъби право в сърцето му.
Зайците може и да са малки, но се оказа, че отделят учудващо много кръв, ако ги захапеш, докато са още живи. Беше ужасяващо. Изабо изсмука кръвта на животното, което скоро престана да се бори. След това обърса устата си в козината му и хвърли трупа в тревата. Три секунди по-късно вече се мяташе на седлото. Бузите й бяха леко зачервени, а очите й блестяха по-силно от обикновено. След като възседна коня, ме погледна.
— Е? — попита тя. — Да потърсим ли нещо по-голямо, или предпочиташ да се върнем в замъка?
Изабо дьо Клермон ме изпитваше.
— Ще те следвам — процедих мрачно и докоснах леко Ракаса с петата си.
Останалата част от ездата ни не се измерваше по движението на слънцето, а по количеството кръв, което жадната уста на Изабо изпиваше от жертвите си. Хранеше се сравнително чисто. Въпреки това щеше да мине известно време, преди отново да ми се дояде пържола.
Претръпнах към кръвта след заека, голямата катерица, която Изабо ми каза, че се нарича мармот, лисицата, дивата коза — поне си мислех, че е дива коза. Когато обаче Изабо подгони млада сърна, нещо ме прободе в сърцето.
— Изабо — противопоставих й се аз. — Не може да си още гладна. Остави я на мира.
— Какво? Богинята на лова не ми дава да ловувам сърната й? — Говореше подигравателно, но очите й бяха любопитни.
— Да — потвърдих веднага с рязък тон.
— И аз не съм съгласна да преследваш сина ми. Видя ли до какво ни доведе това? — Тя скочи от коня.
Пръстите ме сърбяха да се намеся, но не можех нищо да направя, без да застана на пътя на Изабо, докато тя преследваше жертвата си. След всяко убийство очите й ми подсказваха, че не владее напълно емоциите си, нито действията си.
Сърната се опита да избяга. Почти успя, като се шмугна в един храст, но Изабо умело я подплаши и я изкара на открито. След това умората я победи. Гонитбата им докосна нещо дълбоко в мен. Изабо убиваше бързо, сърната не страда, но трябваше да си прехапя устните, за да не закрещя.
— Ето — каза тя със задоволство, когато се върна на гърба на Фидат. — Вече можем да се връщаме в Сет-Тур.
Без да кажа нищо, обърнах глава към замъка.
Изабо сграбчи юздите на коня ми. По кремавата й блуза имаше малки капки кръв.
— Още ли харесваш вампирите? Още ли мислиш, че ще ти е лесно да живееш със сина ми, щом знаеш, че му се налага да убива, за да оцелява?
Трудно ми беше да свържа Матю и думата „убийство“ в едно изречение. Дали някой ден нямаше да го целуна точно след като се е върнал от лов и да усетя вкуса на кръвта по устните му? А дни като този, който сега прекарвах с Изабо, щяха да се случват постоянно.
— Ако се опитваш да ме уплашиш и да ме накараш да избягам от сина ти, Изабо, трябва да ти кажа, че се провали — отвърнах решително. — Ще ти се наложи да се постараеш още.
— Март ме предупреди, че това няма да е достатъчно да те накарам да размислиш — призна тя.
— И е била права. — Тонът ми бе рязък. — Приключи ли изпитът? Можем ли да се връщаме вече?
Яздехме мълчаливо между дърветата. След като се прибрахме в градината на крепостта, Изабо се обърна към мен.
— А разбираш ли защо не бива да подлагаш на съмнение решенията на Матю, когато ти казва какво да правиш?
Въздъхнах.
— Край на лекциите за днес.
— Да не мислиш, че хранителните ни навици са единственото препятствие между теб и сина ми?
— Изплюй камъчето, Изабо. Защо трябва да се подчинявам на Матю?
— Защото той е най-силният вампир в замъка. Той е главата на семейството.
Взирах се в нея, бях като ударена от гръм.
— Да не би да ми казваш, че трябва да го слушам, защото той е водачът, най-силният мъжкар?
