— Какво пиеш? — Това беше единствената подробност, за която не можех да разчитам на въображението си.
— А ти откога започна да се интересуваш от вино? — Прозвуча ми искрено изненадан.
— Откакто разбрах колко много имам да уча за него. — Откакто разбрах, че ти се интересуваш от вино, идиот такъв.
— Тази вечер е испанско — „Вега Сисилия“.
— От коя година?
— Имаш предвид от коя реколта? — подразни ме Матю. — От 1964 година.
— Сравнително младо, значи? — подразних го и аз, доволна, че настроението му се смени.
— Направо невръстно — съгласи се той. Нямах нужда от шесто чувство, за да разбера, че се усмихва.
— Как мина денят ти?
— Добре. Увеличихме мерките за сигурност, макар че нищо не липсваше. Някой се е опитал да проникне в компютрите ни, но Мириам ме увери, че няма как да са влезли в системата.
— Скоро ли се връщаш? — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да ги спра. Настъпилото мълчание се проточи толкова дълго, че стана неловко. Казах си, че това означава нещо.
— Не знам — отвърна той хладно. — Ще се върна, когато мога.
— Искаш ли да говориш с майка си? Мога да я повикам. — Заболя ме от внезапно появилата се надменност и полагах усилия да говоря спокойно.
— Не, кажи й, че всичко в лабораторията е наред. В къщата също.
Сбогувах се с него. Почувствах стягане в гърдите, стана ми трудно да дишам. Когато успях да се изправя и да се обърна, видях Изабо на вратата.
— Говорих Матю. Няма поражения в лабораторията и в къщата. Уморена съм и не съм много гладна. Мисля да си лягам. — Беше почти осем, напълно прилично време да се оттегля.
— Разбира се. — Изабо отстъпи, за да ме пусне да мина. Очите й блестяха. — Спокойни сънища, Даяна.
Докато говорех по телефона, Март се бе качила до кабинета на Матю, където сега ме чакаха сандвичи, чай и вода. Бе заредила камината с дърва за през нощта и няколко свещи хвърляха златни отблясъци. Същата уютна светлина и топлина ме очакваше и на горния етаж, но мозъкът ми отказваше да се изключи и опитите да заспя биха били неуспешни. Ръкописът на „Aurora“ ме чакаше на бюрото на Матю. Седнах зад компютъра си. Опитвах се да избягвам проблясващите доспехи и включих малката му настолна лампа, за да чета.
„Казах на глас: Кажи ми кога ще дойде краят ми и колко са дните ми, за да не забравям своята преходност. Животът ми е дълъг една педя и е само миг в сравнение с твоя.“
Този откъс само ме накара да си спомня за Матю.
Беше безсмислено да се опитвам да се съсредоточа върху алхимията, затова реших да направя списък с въпроси върху вече прочетеното. Трябваше ми само химикалка и лист хартия.
Масивното махагоново бюро на Матю беше тъмно и солидно като собственика си и излъчваше същата притегателна сила. Имаше чекмеджета и от двете страни, подпрени на заоблените крачета на писалището. Точно под плота имаше дърворезба, която опасваше целия периметър. Листа на акантус, лалета, свитъци, геометрични форми ме приканваха да проследя с пръсти очертанията им. За разлика от моето работно място, което винаги бе отрупано с толкова много книжа, книги, недопити чаши чай, които заплашваха да се срутят всеки път, когато се опитвах да свърша нещо на него, на това бюро имаше само стара подложка, нож за отваряне на писма във формата на меч и лампа. Също като Матю и то бе странно хармонична смесица от древност и съвременност.
Но пък не виждах никъде канцеларски материали. Сграбчих кръглата метална дръжка на най-горно дясно чекмедже. Всичко вътре бе спретнато и изрядно. Писалките „Монблан“ бяха отделени от моливите със същата марка, кламерите бяха подредени по размер. Избрах си една писалка, оставих я на плота и се опитах да отворя и другите чекмеджета. Те бяха заключени. Ключът не беше под кламерите, изсипах ги на бюрото, за да се уверя.
Между подложката и кожения ръб на бюрото имаше парче попивателна хартия. И никакъв нормален лист, който би свършил работа. Вдигнах компютъра, за да разчистя, и бутнах писалката на пода.
Тя падна под чекмеджетата и не можех да я стигна. Пропълзях отдолу, за да я взема. Пъхнах ръка под чекмеджетата и напипах писалката. Тогава забелязах чекмедже под централната част на плота.
Смръщих вежди. Измъкнах се изпод бюрото. По резбования кант нямаше нищо, което да отваря скритото чекмедже. Типично за Матю, да прибира най-важното в тайник. Заслужава да си намери попивателната хартия изписана, като се върне.
Написах „1“ с черно мастило върху зеления лист. И замръзнах.
Чекмедже, което трудно се открива, сигурно крие нещо важно.
Матю имаше тайни, това го знаех. Познавахме се само от няколко седмици, а дори и дългогодишните любовници заслужаваха да имат лично пространство. Въпреки това притворността на Матю беше дразнеща и тайните го обграждаха като гъста гора, която целеше да държи другите — и най-вече мен — настрани.
Освен това имах нужда само от лист хартия. Нима той не ми бе ровил из нещата, когато търсеше ръкописа на Ашмол? Едва се бяхме запознали, когато го направи. А сега ме бе оставил сама във Франция.
