По-малкият диск сигурно е личният печат на Матю. Силата на тези печати беше толкова голяма, че обикновено се унищожаваха, когато притежателят им умреше или напуснеше поста си, за да не може никой да злоупотребява с тях.
А само един-единствен рицар би разполагал с големия печат и със свой личен — ръководителят на ордена.
Бях озадачена защо Матю крие тези печати. Кой изобщо си спомняше за Рицарите на Лазар или пък за неговата някогашна роля в ордена? Вниманието ми бе привлечено от черния восък върху големия печат.
— Невъзможно — прошепнах аз окаменяла и поклатих глава. Рицарите в блестящи доспехи принадлежаха на миналото. Днес нямаше такива.
Светлината от свещите се отрази в броните, които отговаряха на ръста на Матю.
Изпуснах металния диск и той изтрака в чекмеджето. Изображението се бе отпечатало върху дланта ми до най-малката подробност, включително и кръста с разцепените краища, полумесеца, звездата и династичната лилия.
Причината Матю да пази печатите и по един от тях да има пресни следи от восък беше, че те още се използваха. Рицарите на Лазар бяха действащ орден.
— Даяна? Добре ли си? — отекна гласът на Изабо от подножието на стълбището.
— Да, Изабо! — извиках, без да откъсвам очи от отпечатъка върху ръката си. — Просто си четях имейлите и получих неочаквана новина, това е всичко!
— Да пратя ли Март горе за подноса?
— Не! — изстрелях веднага. — Все още се храня.
Стъпките й заглъхнаха към салона. Когато настъпи пълна тишина, издишах.
Възможно най-бързо и най-тихо преобърнах другия печат в облицованата с кадифе вдлъбнатина. Беше почти същият като този на Матю, само че в горния десен квадрант имаше само полумесец и по ръба му бе написано Philippus.
Печатът е принадлежал на бащата на Матю, което значеше, че семейство Дьо Клермон бе тясно свързано с Рицарите на Лазар.
Убедена, че няма повече следи от ордена в бюрото, преобърнах печатите така, че изображението на гробницата на Лазар да е нагоре. Чекмеджето тихо изтрака, след като го плъзнах обратно на мястото му.
Взех масичката, на която Матю си оставяше чашата с вино, и я занесох до библиотеката. Не би имал нищо против да му разгледам книгите — или поне така си казах, докато си изритвах обувките. Масичката предупредително изскърца, когато стъпих върху нея, но дървото издържа.
Дървената играчка в далечния край на горната полица сега бе на нивото на очите ми. Затаих дъх и взех от противоположния край най-стария ръкопис, който някога бях държала в ръцете си. Кожената му подвързия с неохота се отвори изпод пръстите ми и ме лъхна миризма на стара овча кожа.
„Carmina qui quondam studio florente peregi, Flebilus heu maes — tos cogor mire modos“, пишеше на първите редове. Очите ми се напълниха със сълзи. Това беше творба на Боеций от шести век. „Утехата на философията“, написана в затвора, докато е чакал смъртта си. „Радостни песни съпътстваха работата ми някога и усилията не ми тежаха, но сега отново трябва да се върна към тъжните рефрени.“ Представих си как Матю, скърбящ за Бланка и Лукас и угнетен от новата си самоличност на вампир, чете думите, написани от осъден на смърт. Благодарих наум на онзи, който му е дал този текст с надеждата, че ще го утеши в мъката му, и върнах книгата на мястото й.
Следващият том бе красиво илюстриран ръкопис на Битие, библейската история за сътворението. Ярките сини и червени изображения изглеждаха свежи като в деня, в който са били създадени. На най-горната полица имаше друг илюстриран ръкопис, трактат на Диоскорид за растенията, точно до няколко юридически книги и един том на гръцки.
Съдържанието на долната полица бе подобно — най-вече библейски книги, медицински учебници и много стара енциклопедия от седми век — опитът на Изидор от Севиля да събере цялото човешко познание сигурно е привлякъл вниманието на безкрайно любопитния Матю. В долната част на първата страница от първата кола бе написано името MATHIEU и словосъчетанието meus liber — моя книга.
Почувствах същата необходимост да пипна буквите, както когато се изправих пред ръкописа на Ашмол в Бодлианската библиотека. Пръстите ми се плъзнаха по пергамента. Тогава бях прекалено уплашена от хората, които ме наблюдаваха в читалнята, и от силата на собствените си магически способности. А сега се боях да не би да науча нещо неочаквано за Матю. Това ме спираше. Но тук никой не ме гледаше и страховете ми бързо избледняха пред желанието ми да разбера повече за миналото на вампира. Прокарах пръсти по името на Матю. Пред мен се появи неговият ясен образ, и то без помощта на команди и блестящи повърхности.
Седеше край проста маса до прозореца и изглеждаше точно като сега. Бе прехапал съсредоточено устни и пишеше. Дългите му пръсти държаха писалка. Бе заобиколен от листове и пергаменти, върху които се виждаха нескопосаните му опити да си напише името и да препише библейски пасажи. Последвах съвета на Март и не се съпротивлявах на видението. Преживяването не беше толкова объркващо като предната вечер.
