Латинският ми не бе толкова добър, колкото би трябвало, но бях убедена, че съкращенията означават Рицарите на Лазар от Витания — militia Lazari a Bethania — или filia militia или filius militie, дъщерите и синовете на рицарите. Щом орденът е раздавал пари през деветнайсети век, значи най-вероятно го правеше и днес. Някъде по света на някое парче хартия — нотариален акт или юридическо споразумение — стояха черният восък и печатът на братството.
Поставени от Матю.
Часове по-късно отидох до средновековната секция на библиотеката на Матю и отворих последната счетоводна книга. Този том обхващаше периода от края на тринайсети век до първата половина на четиринайсети. Вече очаквах огромните суми, които видях, но ми направи впечатление, че около 1310 година вписванията драматично нарастваха. Както и паричният поток. Край някои от имената беше поставен нов знак: малък червен кръст. През 1313 година до един от тези знаци видях име, което разпознах: Жак дьо Моле, последният лидер на тамплиерите.
Той е изгорен на клада като еретик през 1314 година. Година преди да бъде екзекутиран, той предава цялата си собственост на Рицарите на Лазар.
Стотици имена бяха отбелязани с червен кръст. Дали всички бяха тамплиери? Ако беше така, то значи мистерията около ордена е разгадана. Рицарите и парите им не бяха изчезнали. Те бяха погълнати от ордена на Лазар.
Не можеше да е вярно. Подобно нещо изисква много планиране и координация. А и такава грандиозна схема не би могла да се опази в тайна. Идеята беше невероятна като историите за…
Вещици и вампири.
Съществуванието на Рицарите на Лазар беше толкова правдоподобно, колкото и моето.
Най-голямата слабост на конспиративните теории е, че са прекалено сложни. Един живот не стигаше, за да се събере необходимата информация, да се направят връзките между всички елементи и да се задвижат нещата. Освен, разбира се, ако конспираторите не са вампири. Ако си вампир — или още по-добре, цяло семейство от вампири — тогава времето има минимално значение. Както бях разбрала от научната кариера на Матю, вампирите имат всичкото време, което им е необходимо.
Докато връщах книгата на мястото й, осъзнах цялата сериозност на това да обичаш вампир. Трудността не идваше само от възрастта му, нито от хранителните му навици или от факта, че убива хора и пак ще го прави. Най-тежкото бяха тайните.
Матю бе трупал тайни повече от хилядолетие — някои големи, като Рицарите на Лазар и сина му Лукас, някои малки, като познанството му с Уилям Харви и Чарлз Дарвин. Животът ми можеше да се окаже прекалено кратък само да ги изслушам, да не говорим да ги проумея.
Но не само вампирите имаха тайни. Всички свръхестествени същества се научаваха да бъдат потайни от страх да не ги разкрият и за да могат да запазят някакво лично пространство, да имат възможност да живеят в рамките на клана, племето си, своя свят. Матю не беше просто ловец, убиец, учен или вампир, той беше паяжина от тайни, също като мен. За да бъдем заедно, трябваше да решим какво да споделим един с друг и от какво да се откажем.
Компютърът избръмча в тихата стая, когато натиснах копчето му за включване. Сандвичите на Март бяха изсъхнали, а чаят бе изстинал, но аз въпреки това започнах да ям, за да не си помисли тя, че усилията й са останали неоценени.
Когато приключих, се облегнах и се загледах в огъня. Рицарите на Лазар ме вълнуваха като историк, а вещерските ми инстинкти ми подсказваха, че братството е важен ключ към Матю. Но съществуването им не беше най-важната му тайна. Матю пазеше ревниво себе си, своята най-скрита същност.
Щеше да е много сложно и деликатно да го обичам. Ние бяхме герои от приказките — вампири, вещици, рицари в ярки доспехи. Но трябваше да се изправим и пред тревожната реалност. Получавах заплахи, свръхестествени същества ме следяха в Бодлианската библиотека с надеждата, че ще успея да взема отново книгата, която всички искаха, но никой не разбираше. Лабораторията на Матю се бе превърнала в мишена. И нашата връзка заплашваше да разруши крехкото равновесие между демони, човешки същества, вампири и вещици. Пред мен се разкриваше съвсем нов свят, в който съществата воюваха и само с един печат върху черен восък можеше да бъде призована невидима тайна армия. Нищо чудно, че Матю бе предпочел да ме държи настрани от това.
Духнах свещите и се качих в стаята с леглото. Бях изтощена и бързо се унесох. Сънищата ми бяха изпълнени с рицари, бронзови печати и безброй счетоводни книги.
Студена елегантна ръка докосна рамото ми и веднага ме събуди.
— Матю? — Седнах на леглото.
Бледото лице на Изабо грееше в тъмното.
— За теб е. — Подаде ми червения си мобилен телефон и излезе.
— Сара? — Бях ужасена, че нещо лошо може да се е случило с лелите ми.
— Всичко е наред, Даяна.
Беше Матю.
— Какво е станало? — Гласът ми трепереше. — Споразумя ли се с Нокс?
— Не. Нищо не успях да постигна с него. Нямам вече работа в Оксфорд. Искам да се прибера у дома при теб. Ще съм вкъщи след няколко часа. — Звучеше странно, гласът му бе дрезгав.
— Да не би да сънувам?
