Той кимна.
— Е, няма да намерят кой знае какво. Не и в моето жилище. — Видях озадачената му физиономия и обясних. — Майка ми настояваше всяка сутрин да си чистя четката за коса, преди да отида на училище. Превърна се в навик. Караше ме да хвърлям космите в тоалетната и да пускам водата. По същия начин искаше да постъпвам и когато си изрязвам ноктите.
Матю ме гледаше като ударен от гръм. Изабо никак не бе изненадана.
— Майка ти все повече ми изглежда като човек, когото бих искала да познавам — вметна тя тихо.
— Помниш ли какво точно ти казваше? — попита Матю.
— Не съвсем. — Имах бегли спомени как седяхме на ръба на ваната и тя ми показваше какво точно трябва да правя, но явно бях забравила почти всичко друго. Намръщих се и се съсредоточих и спомените станаха по-ярки. — Помня как брояхме до двайсет. И как се завъртах и казвах нещо.
— Какво ли е имала предвид? — замисли се Матю. — В космите и ноктите има много генетична информация.
— Кой знае? Майка ми беше прочута с предчувствията си. Но пък може просто да се е държала по типичен за семейство Бишъп начин. Ние не сме най-здравомислещите хора.
— Майка ти не е била побъркана, Даяна, и не всичко може да се обясни със съвременната наука, Матю. Вещиците от векове вярват, че в косата и ноктите има сила — обади се Изабо.
Март промърмори нещо в знак на съгласие и извъртя очи към тавана, възмутена от невежеството на младежта.
— Вещиците ги ползват, за да правят магии — продължи Изабо. — Магии за обвързване, за любов се правят така.
— Каза ми, че не си вещица, Изабо — отбелязах аз озадачена.
— Срещала съм много вещици през годините. Нито една от тях не оставяше из къщата си косми и нокти от страх, че друга вещица може да ги намери.
— Майка ми никога не ми е казвала това. — Почудих се какви ли други тайни е крила от мен.
— Понякога е по-добре майките да разкриват важните неща едно по едно пред децата си. — Погледът на Изабо се премести от мен на сина й.
— Кой ли е влизал? — Замислих се над изброените от Изабо възможности.
— В лабораторията са се опитали да проникнат вампири, но за жилището ти не сме сигурни. Маркъс смята, че са били вампири и вещици, които са се съюзили, но според мен са били само вещици.
— Затова ли си толкова гневен? Защото тези същества са нарушили личното ми пространство?
— Да.
Върнахме се към едносричните отговори. Зачаках останалата част.
— Мога да си затворя очите, ако някой влезе в лабораторията или земята ми, Даяна, но не мога да понеса да ти причинят подобно нещо. Изглежда ми като заплаха и просто… не мога. Твоята безопасност вече се е превърнала в инстинкт за мен. — Матю прекара бледите си пръсти през косата си и един кичур падна над ухото му.
— Не съм вампир и не знам правилата. Трябва да ми обясниш — казах и оправих кичура му. — Значи влизането в квартирата ми те е убедило, че трябва да си с мен?
Дланите на Матю веднага обгърнаха лицето ми.
— Нямам нужда от допълнителни стимули, за да бъда с теб. Каза, че ме обичаш от мига, в който си се отказала да ме удариш с греблото. — Погледът му беше искрен. — Аз те обичам от по-отдавна, откакто взе с магия книгата от полицата в Бодлианската библиотека. Изглеждаше толкова доволна, а след това толкова ужасно виновна.
Изабо се изправи. Чувстваше се неудобно от любовните признания на сина си.
— Ще ви оставим.
Март се засуети около масата, преди да се отправи към кухнята, където със сигурност щеше да се захване с подготовката на пир от десет ястия.
— Не, маман. Трябва да чуете и останалото.
— Значи не сте обикновени нарушители на правилата. — Гласът й бе строг. Седна обратно на креслото.
— Между свръхестествените същества винаги е имало враждебност, особено между вампирите и вещиците. Но с Даяна извадихме това напрежение на повърхността. Макар че сме само повод. Паството не е чак толкова разтревожено от решението ни да нарушим споразумението.
— Престани да говориш с гатанки, Матю — сряза го Изабо. — Вече губя търпение.
Матю ме погледна извинително, преди да продължи:
— Паството се е заинтересувало от ръкописа на Ашмол и от мистериозния начин, по който се е озовал в ръцете на Даяна. Вещиците се оглеждат за този ръкопис поне толкова дълго, колкото и аз. Никога не са очаквали, че точно ти ще го вземеш. И никой не си е представял, че аз първи ще стигна до теб.
Старите страхове изригнаха на повърхността и ми подсказаха, че нещо дълбоко в мен не беше наред.
— Ако тогава не беше Мабон — продължи Матю, — много силни вещици, които знаят какво е значението на ръкописа, щяха да са в Бодлианската библиотека. Но те бяха заети с честванията и свалиха гарда. Оставиха на пост онази млада вещица, а тя позволи ръкописът да се изплъзне изпод носа й и да се озове у теб.
— Горката Джилиан — прошепнах. Питър Нокс сигурно й е бил бесен.
— Наистина. — Матю сви устни. — Паството те наблюдава, и то не само заради книгата, но и заради родителите ти.
— И откога? — Гласът ми се пречупи.
— Вероятно през целия ти живот.
