— Какво ще правиш?
— Ще те пазя, разбира се. — Очите му светеха. — И когато се уморя, ако изобщо това се случи — той ме целуна по двата клепача, — ще почета. Свещите пречат ли ти?
— Не — отвърнах. — Имам дълбок сън. Нищо не може да ме събуди.
— Обичам предизвикателствата — довери той тихо. — Ако ми стане скучно, ще се опитам да измисля нещо, което да те събуди.
— Лесно ли се отегчаваш? — подразних го и зарових пръсти в косата на тила му.
— Ще се наложи сама да разбереш — подхвърли той с палава усмивка.
Прегръдката му беше хладна и успокояваща, а чувството за сигурност край него ме унасяше повече от която и да е приспивна песен.
— Това ще спре ли някога? — зачудих се.
— Паството ли? — В гласа на Матю имаше тревога. — Не знам.
— Не. — Вдигнах изненадано глава. — Не ме е грижа за тях.
— А какво имаше предвид?
Целунах устата, която току-що бе задала този въпрос.
— Усещането, че когато съм с теб, за първи път се чувствам наистина жива.
Матю се усмихна, лицето му бе необичайно нежно и свенливо.
— Надявам се, че не.
Въздъхнах доволно, отпуснах глава на гърдите му и потънах в спокоен сън без сънища.
На следващата сутрин ми хрумна, че дните ми с Матю досега се деляха на две категории. Или той владееше положението и ме предпазваше и се грижеше нищо да не нарушава стройната му организация, или се случваха хаотични неща без причина. А доскоро денят ми се развиваше по внимателно изготвени графици и планове.
Този ден аз щях да поема кормилото. Днес Матю щеше да ме допусне във вампирския си живот.
За нещастие решението ми щеше да съсипе този така добре започващ ден.
Всичко започна призори, когато физическата близост на Матю ме изпълни със същото желание, което усетих предната вечер на двора. То ме разсъни по-бързо от будилник. Отговорът му бе задоволително бърз. Той страстно ме целуна.
— Мислех, че никога няма да се събудиш — промърмори той между целувките. — Страхувах се, че ще трябва да изпратя някой да извика селския оркестър, а единственият тромпетист, който можеше да вдига много шум, умря миналата година.
Легнах на едната си страна и забелязах, че не носи амулета от Витания.
— Къде е пилигримският ти медальон? — Давах му идеална възможност да ми разкаже за Рицарите на Лазар, но той не се възползва от нея.
— Вече не ми трябва — отвърна той и ме разсея, като започна да навива кичур от косата ми на пръста си и да се опитва да целуне чувствителната плът зад ухото ми.
— Разкажи ми — настоях аз и се отдръпнах леко.
— После — каза той и устните му се плъзнаха от шията към рамото ми.
Тялото ми саботира всички по-нататъшни опити за сериозен разговор. И двамата действахме инстинктивно, докосвахме се през дрехите и усещахме малките промени, които обещаваха още по-голямо удоволствие — потръпване, настръхване, тихи стонове. Когато станах по-настоятелна и посегнах да докосна голата му плът, Матю ме спря.
— Не бързай. Има време.
— Вампири — беше всичко, което успях да кажа, преди да ми запуши устата с целувка.
Все още бяхме вътре в балдахина, когато Март влезе в стаята. Остави подноса със закуската на масата, като нарочно тракаше повече от необходимото, и хвърли две дървета в камината с усърдието на гюлетласкачка. Матю надникна навън, обяви, че утрото е прекрасно, а аз — великолепно.
Икономката отговори нещо на окситански и си тръгна, като си тананикаше под носа. Той отказа да ми преведе песента, като се оправда, че текстът бил прекалено вулгарен за деликатните ми уши.
Тази сутрин, вместо кротко да ме гледа как ям, Матю се оплака, че е отегчен. Направи го с палаво пламъче в очите, сложил нетърпеливо ръце на кръста.
— След закуска ще отидем да пояздим — обещах му аз, докато хапвах от яйцата и ги преглъщах с горещия чай. — Работата ми може да почака.
— Ездата няма да оправи положението — изсумтя Матю.
Целувките обаче разсеяха апатията му. Устните ми се подуха и когато той най-накрая каза, че е време да излизаме на езда, имах много по-добра представа как точно работи нервната ми система.
Матю слезе долу да се преоблече, докато аз си взимах душ. Март се качи, за да отнесе подноса, и аз й съобщих плановете си за деня, докато си сплитах косата на дебела плитка. Очите й се разшириха от учудване, но се съгласи да прати пакет със сандвичи и бутилка вода, които Жорж да сложи в джоба на седлото на Ракаса.
Не ми оставаше нищо друго, освен да уведомя и Матю.
Той си тананикаше, седнал зад бюрото си. Тракаше по клавишите на компютъра си, като от време на време преглеждаше съобщенията на телефона си. Вдигна поглед и се усмихна широко.
— Ето те и теб — каза. — Вече си мислех, че трябва да идвам да те спасявам от удавяне.
Желанието се разля по цялото ми тяло и коленете ми омекнаха. Чувството се усилваше и от осъзнаването, че това, което се канех да кажа, щеше да изтрие усмивката от лицето му.
Моля се само да постъпвам правилно, прошепнах на себе си и поставих ръце на раменете му. Матю килна глава назад и я опря в гърдите ми. След това отново ми се усмихна.
— Целуни ме — нареди ми той.
