Изпълних желанието му без дори да се замислям, очарована от хармонията между нас. В книгите и филмите всичко бе толкова по-различно, там любовта се представяше като нещо напрегнато и трудно. Обичта ми към Матю приличаше повече на пристигане в пристанище, отколкото на излизане в буря.
— Как го правиш? — попитах го, като поставих длани на лицето му. — Струва ми се, че те познавам от цяла вечност.
Матю се усмихна щастливо и върна вниманието си към компютъра. Затвори всички програми. През това време аз вдъхвах пикантния му аромат и приглаждах косата му.
— Много е приятно — промърмори той и се притисна към ръката ми.
Време бе да съсипя деня му. Клекнах и опрях брадичка на рамото му.
— Заведи ме на лов.
Всяко мускулче по тялото му се стегна.
— С това шега не бива, Даяна — каза той с леден глас.
— Не се шегувам. — Брадичката и ръцете ми останаха на раменете му. Той се опита да се отдръпне от мен, но аз не му позволих. Макар да нямах куража да застана лице в лице с него, нямаше да му дам да избяга. — Трябва да го направиш, Матю. Трябва да се увериш, че можеш да ми имаш доверие.
Той скочи на крака и не ми остави друг избор, освен да отстъпя назад и да го пусна. Отдалечи се и едната му ръка се стрелна към мястото, където висеше медальонът от Витания. Не беше никак добър знак.
— Вампирите не ходят на лов с топлокръвни, Даяна.
И това не бе добър знак. Лъжеше ме.
— Напротив, ходят — възразих тихо. — Ловувал си с Хамиш.
— Това е различно. Познавам го от години и не спя с него. — Гласът му бе груб, а погледът му бе впит в лавиците с книги.
Тръгнах бавно към него.
— Щом Хамиш може да ловува с теб, значи и аз мога.
— Не. — Раменете му настръхнаха, виждах го ясно през пуловера.
— Изабо ме заведе на лов.
В стаята настъпи пълна тишина. Матю пое дрезгаво дъх и мускулите на раменете му потрепнаха. Направих още една крачка към него.
— Недей — каза той строго. — Не искам да ме доближаваш, когато съм ядосан.
Напомних си, че днес не той държи кормилото, пристъпих отново към него и застанах зад гърба му. Така не можеше да избегне мириса и сърцебиенето ми, което бе равномерно и стабилно.
— Не исках да те ядосвам.
— Не съм ядосан на теб. — Изглеждаше огорчен. — Обаче майка ми трябва да отговаря на много въпроси. През вековете често е изпитвала търпението ми, но това, че те е завела на лов, е непростимо.
— Изабо ме попита дали не искам да се върна в замъка.
— Не биваше да ти дава избор — изкрещя той и се обърна с лице към мен. — Вампирите не се контролират, когато ловуват, не напълно. А на майка ми със сигурност не може да се има доверие, когато помирише кръв. Тя се интересува само от убиването и храната. Ако вятърът бе довял до обонянието й твоята следа, щеше да се нахрани с теб, без да се замисли.
Матю реагира по-зле, отколкото очаквах. Вече бях с единия крак в огъня, не пречеше да прекрача и с другия.
— Майка ти просто се опитваше да те предпази. Тревожеше се, че не разбирам какви са залозите. Ти би направил същото за Лукас. — Отново настъпи пълно мълчание.
— Не е имала право да ти казва и за Лукас. Той бе мой син, не неин. — Матю говореше тихо, но в гласа му имаше повече отрова отвсякога. Погледът му се стрелна към полицата с играчката.
— Твой и на Бланка — уточних аз също така тихо.
— Вампирите сами трябва да разказват живота си, никой друг няма право да го прави вместо тях. Ние с теб може и да сме извън закона, но и майка ми наруши доста правила през последните дни. — И отново посегна към липсващия амулет.
Прекосих малкото разстояние, което ни разделяше. Движех се тихо и уверено, сякаш той беше уплашено животно и аз се опитвах да го възпра да направи нещо, за което после щеше да съжалява. Когато се доближих на няколко сантиметра от него, го хванах за ръцете.
— Изабо ми разказа и други неща. Говорихме за баща ти. Каза ми всичките ти имена, кои от тях не харесваш, каза ми и нейните имена. Не разбирам докрай значението им, но това тя не би разкрила на всеки. Сподели ми и как те е създала. Песента, която ми изпя, когато се превърнах във вода, е същата, която е пяла и на теб, когато те е направила вампир. — Когато не си можел да спреш да пиеш кръв.
Костваше му усилие да срещна погледа ми. В очите му се четеше болка и уязвимост, която досега добре бе крил. Сърцето ми се късаше.
— Не мога да рискувам, Даяна — каза той. — Искам те повече от когото и да било някога. Желая те физически, желая те и емоционално. Ако за миг загубя концентрация, докато ловувам с теб, мога да объркам тръпката на лова с копнежа си по теб.
— Ти вече ме имаш — заявих аз и стиснах ръцете му, опитвах се да го попия с очи, с ума и сърцето си. — Няма нужда да ме гониш. Аз съм твоя.
— Не става така — възрази той. — Никога няма да те притежавам напълно. Винаги ще искам повече, отколкото можеш да ми дадеш.
— Не беше така в леглото ми тази сутрин. — Страните ми пламнаха от спомена за последното му отблъскване. — Бях повече от готова да ти се отдам, а ти каза „не“.
— Не казах „не“, а „по-късно“.
— Така ли ловуваш? Съблазняваш, забавяш и след това очакваш жертвата сама да се предаде?
