— Той е единственият, който има значение. — Изглеждаше толкова просто. — Всеки, живял толкова дълго като теб, има минало, Матю. Не си бил монах и не очаквам да не съжаляваш за изгубеното по пътя. Как е възможно да не си бил обичан преди, щом сега аз те обичам толкова много?
Матю ме притисна към сърцето си. Аз радостно се отпуснах в прегръдките му, щастлива, че ловът не завърши трагично и че гневът му се топеше. Все още тихо клокочеше и това бе видно от напрежението по лицето и раменете му, но вече не заплашваше да ни погълне. Хвана брадичката ми с дългите си пръсти и повдигна лицето ми към своето.
— А ще имаш ли нещо против, ако те целуна? — Матю извърна за миг очи, докато ме питаше.
— Разбира се, че не. — Повдигнах се на пръсти и приближих устни към неговите. Той обаче се поколеба, затова се повдигнах още повече и го хванах за тила. — Не ставай глупав. Целуни ме.
И той го направи, но ме целуна бързо и хладно. По устните му още имаше следи от кръв, макар това да не ми се стори нито опасно, нито неприятно. Беше просто Матю.
— Нали разбираш, че няма да можем да имаме деца? — попита той, докато ме прегръщаше толкова силно, че лицата ни почти се докосваха. — Вампирите не могат да стават бащи по традиционния начин. Имаш ли нещо против?
— Има много начини да се сдобиеш с деца. — Никога преди не бях мислила за поколение. — Изабо те е създала и ти й принадлежиш така, както Лукас е принадлежал на теб и Бланка. А и по света има много деца, които нямат родители. — Спомних си как Сара и Ем ми бяха казали, че моите майка и татко вече ги няма и никога няма да се върнат при мен. — Можем да си осиновим, цял отбор дори, ако поискаме.
— Не съм създавал вампири от години — сподели той. — Все още мога, но се надявам да не искаш голямо семейство.
— През последните няколко седмици семейството ми се удвои, след като ти, Март и Изабо влязохте в него. Не знам колко още бих могла да поема.
— Трябва да прибавиш поне още един член.
Ококорих се.
— Имаш още роднини?
— О, винаги има още — каза той тъжно. — Родословните дървета на вампирите са много по-сложни от тези на вещиците. Имаме кръвни роднини по три линии, не само по две. Но този член на семейството ти вече познаваш.
— Маркъс? — попитах, когато се сетих за младия американски вампир.
Матю кимна.
— Той ще трябва да ти разкаже сам историята си. Аз не съм чак такъв бунтар като майка си, въпреки че се влюбих във вещица. Създадох го преди повече от двеста години. И се гордея с него и с това, което направи с живота си.
— Но не му позволи да ми вземе кръв в лабораторията — изтъкнах и се намръщих. — Той е твой син. Защо не му се довери? — Родителите трябва да вярват на децата си.
— Създаден е с моята кръв, скъпа — отвърна Матю. Проявяваше едновременно търпение и собственическо чувство. — Щом аз те намирам за толкова неустоима, защо и той да не смята същото? Помни, че никой от нас не е застрахован от съблазънта на кръвта. Имам му повече доверие, отколкото на непознат, но никога не съм спокоен, когато около теб има вампир.
— Дори и Март? — Бях шокирана. Имах пълно доверие на Март.
— Дори и Март — потвърди. — Макар изобщо да не си неин тип. Тя предпочита кръвта на по-закръглени същества.
— Тя не бива да те притеснява, нито Изабо. — Изрекох го категорично.
— Внимавай с майка ми — предупреди ме Матю. — Баща ми ми е казвал никога да не я подценявам и се оказа прав. Тя винаги е била обсебена от вещиците и им завижда. При определени обстоятелства и ако е в определено настроение… — Той поклати глава.
— А и като се има предвид какво се е случило с Филип.
Матю замръзна.
— Вече имам видения, Матю. В едно от тях видях как Изабо ти казва, че вещици са пленили баща ти. Тя няма причина да ми се доверява, но въпреки това ме пусна в къщата си. Голямата опасност идва от Паството. И тя ще отпадне, ако ме превърнеш във вампир.
Лицето му потъмня.
— Предстои ми дълга дискусия с майка ми относно подходящите теми за разговор.
— Не можеш да ме държиш далеч от света на вампирите, от твоя свят. Аз съм вече част от него. Трябва да знам какво се случва в него и какви са правилата. — Ядосах се, гневът ми кипна и се оттече към ноктите ми, от които изригнаха сини дъги.
Очите на Матю се разшириха.
— Не си единственото страшно същество тук, нали разбираш? — Размахах ръката си, докато вампирът кимна. — Затова престани да се правиш на герой и ми позволи да споделя живота ти. Не искам да съм със сър Ланселот. Бъди себе си — Матю Клермон. Заедно с острите си вампирски зъби, строгата си майка, епруветките с кръв, ДНК, вбесяващата ти работа и подлудяващо обоняние.
След като изговорих всичко това, сините искри изчезнаха от пръстите ми. Скриха се някъде около лактите ми, да са ми подръка, ако ми потрябват пак.
— Ако се приближа — подхвърли небрежно Матю, сякаш ме питаше колко е часът, — ще посинееш ли отново, или приключи с това?
— Мисля, че засега приключих.
— Сигурна ли си? — Веждите му отново се извиха.
— Владея се напълно — заявих убедено и си спомних със съжаление за дупката на килима му в Оксфорд.
И той веднага ме прегърна.
