— Ох! — възкликнах, когато притисна лактите в ребрата ми.
— От теб ще ми побелее косата. — Това при вампирите беше невъзможно, между другото. — С твоя кураж, с подпалваческите си ръце и невероятните неща, които казваш. — За да е сигурен, че ще предотврати последното, ме целуна дълго. Когато отлепи устни от моите, не бях в състояние да кажа нищо. Притиснах ухо към гръдната му кост и се ослушах търпеливо за следващия удар на сърцето му. Когато го чух, го стиснах доволна, че не съм единствената, чието сърце прелива от вълнение.
— Печелиш, ma vaillante fille — каза той и ме притисна към себе си. — Ще се опитам, казвам опитам, да не те изолирам толкова. Но и ти трябва да проумееш колко опасни могат да бъдат вампирите.
Беше ми трудно да сложа в едно изречение „вампири“ и „опасни“, когато бях толкова близо до него. Ракаса ни изгледа със задоволство, от двете страни на муцуната й стърчеше трева.
— Приключи ли? — Извих глава към него.
— Ако питаш дали имам нужда от още лов, отговорът е „не“.
— Ракаса ще се пръсне. Не е спирала да пасе от часове. А не може да носи и двама ни. — Ръцете ми се плъзнаха по задните части на Матю.
Той затаи дъх и изхриптя коренно различно от начина, по който го правеше, когато бе ядосан.
— Ти ще яздиш, аз ще вървя до теб — предложи ми след още една много дълга целувка.
— Нека и двамата повървим. — След часове на седлото не бързах пак да яхвам Ракаса.
Вече се здрачаваше, когато Матю ме доведе до портите на замъка. Сет-Тур беше грейнал, всяка лампа в него бе запалена и ни приветстваше.
— У дома — промълвих и сърцето ми се изпълни с радост при тази гледка.
Матю се взираше в мен, а не в замъка. Накрая се усмихна.
— У дома.
Вечеряхме в стаята на икономката пред буйния огън.
— Къде е Изабо? — попитах Март, когато ми донесе чаша топъл чай.
— Излезе. — Тя се върна обратно в кухнята.
— Къде?
— Март — извика я Матю. — Опитваме се да не крием нищо от Даяна.
Тя се обърна и ни изгледа. Не можех да преценя дали бе ядосана на него, на майка му или на двамата.
— Отиде в селото да се види със свещеника. Както и с кмета. — Март млъкна, поколеба се, но продължи: — След това ще ходи да чисти.
— Да чисти какво? — почудих се аз.
— Гората. Хълмовете. Пещерите. — Март очевидно смяташе, че това обяснение е достатъчно, но аз се обърнах към Матю за още подробности.
— Март понякога бърка „чисти“ с „проверява“. — Светлината от огъня се отразяваше във фасетите на тежкия му винен бокал. Пиеше младо местно вино, но не толкова много, колкото обикновено. — Изглежда маман е решила да провери дали край Сет-Тур не се спотайват други вампири.
— Търси ли определено някого?
— Доменико, разбира се. И един от другите вампири от Паството, Жербер. Той също е от Оверн, от Орийак. Ще провери някои от скривалищата му, за да е сигурна, че не е наблизо.
— Жербер. От Орийак? Онзи същият Жербер от Орийак, папата от десети век, за когото се твърди, че имал медна глава, която правела предсказания16? — Фактът, че е бил вампир и папа, не ми бе толкова интересен, колкото репутацията му на последовател на науката и магиите.
— Все забравям, че си добра по история. Засрамваш дори вампирите. Да, този Жербер. Освен това — предупреди ме той, — предпочитам да стоиш настрани от него. Ако го срещнеш, никакви въпроси за арабска медицина и астрономия. Винаги много се пали, когато стане въпрос за вещици и магии. — И ме погледна със собственическо чувство.
— Изабо познава ли го?
— О, да. Някога бяха много близки. Ако е някъде наблизо, тя ще го намери. Но не бива да се тревожиш, че ще припари до замъка — увери ме Матю. — Знае, че не е добре дошъл тук. Стой вътре и не излизай без придружител.
— Не се притеснявай. Няма да напускам сградата. — Жербер от Орийак не беше от хората, които изгарях от желание да срещна.
— Подозирам, че се опитва да се извини за поведението си — додаде Матю спокойно, но си личеше, че още е ядосан.
— Ще трябва да й простиш — настоях аз. — Тя не искаше да те нарани.
— Не съм дете, Даяна, няма нужда майка ми да ме пази от собствената ми съпруга. — Той продължи да върти чашата в ръцете си. Думата „съпруга“ отекна в стаята.
— Да не съм пропуснала нещо? — попитах накрая. — Кога сме се оженили?
Матю вдигна очи.
— В мига, в който се прибрах и ти казах, че те обичам. Вероятно обетът няма да бъде приет в съда, но според вампирските правила вече сме венчани.
— Значи не когато аз ти казах, че те обичам, не и когато ти ми го каза по телефона, а точно когато се върна у дома и го изрече в лицето ми? — Такива неща трябваше да се уточняват. Възнамерявах да създам нов файл в компютъра си, който да озаглавя „Фрази, които звучат по един начин на вещиците и по друг на вампирите“.
— Вампирите се чифтосват като лъвовете или вълците — обясни той. Говореше като учен в документален филм по телевизията. — Женската избира партньора си и след като мъжкият се съгласи, всичко е наред. Те са заедно за цял живот и останалите от общността признават връзката им.
— А! — възкликнах. Върнахме се към норвежките вълци.
