Това не можеше да е моят гръб. Беше на някой друг, някой, който е бил удрян с камшик и прогарян, докато кожата му е станала на червени, сини и черни петна. Видях странни знаци, кръгове и символи. Споменът за огъня отново се появи в съзнанието ми.
— Сату каза, че ще ме отвори — прошепнах аз. Бях като хипнотизирана. — Но аз опазих тайните си вътре в себе си, мамо, точно както ти искаше.
Матю се опита да ме хване и това бе последното, което видях в огледалото, преди мракът да ме погълне.
Събудих се до камината в спалнята. Долната половина на тялото ми беше увита в хавлиена кърпа. Седях на ръба на тапицирано с дамаска кресло, приведена от кръста надолу. Торсът ми бе полегнал върху купчина възглавници, поставени върху друго тапицирано кресло. Виждах само стъпала, а някой мажеше гърба ми с мехлем. Беше Март, грубоватата й сила беше много по-различна от нежното докосване на Матю.
— Матю? — изхриптях и извърнах глава настрани.
Лицето му се появи пред мен.
— Да, скъпа моя?
— Защо вече няма болка?
— Това е магия — отвърна той и се опита да се усмихне, за да ми повдигне духа.
— Морфин — произнесох бавно, като си спомних списъка с лекарства, който бе дал на икономката.
— Точно това казах и аз. Всеки, който някога е изпитвал болка, знае, че морфинът е като магия. Сега, след като вече си в съзнание, ще те превържем. — Той подхвърли марля на Март. Обясни, че превръзката ще намали отока и ще предпази кожата ми. Пък и така ще прикрие гърдите ми, тъй като в близко бъдеше нямаше да мога да нося сутиен.
Двамата увиха километри бял бинт около торса ми. Благодарение на лекарствата изтърпях всичко все едно се случваше на някой друг. Но усещането изчезна, когато Матю започна да рови в лекарската си чанта и да говори за шевове. Като дете бях паднала и се бях наръгала на голяма вилица. Тогава трябваше да ме шият и месеци след това сънувах кошмари. Признах на Матю, че се страхувам, но той бе твърдо решен.
— Срезът на ръката ти е дълбок, Даяна. Няма да зарасне правилно, ако не те зашия.
Докато жените ме обличаха, Матю пийна малко вино. Пръстите му трепереха. Нямах никаква дреха, която се закопчава отпред, затова Март отново изчезна и се върна с цял наръч от дрехите на Матю. Пъхнаха ме в една от изисканите му памучни ризи. Беше ми голяма, но допирът й ми се стори приятен. Март внимателно наметна на раменете ми черна кашмирена жилетка с кожени копчета, също на Матю. А Изабо ми надяна едни от моите еластични панталони. После Матю ме положи върху купчината възглавници на дивана.
— Преоблечи се — нареди му Март и го побутна към банята.
Матю си взе бърз душ и излезе с чисти панталони. Избърса си косата край огъня и се дооблече.
— Имаш ли нещо против да сляза за малко долу? — попита той. — Март и Изабо ще останат при теб.
Подозирах, че отива на долния етаж заради брат си. Кимнах. Все още бях под влиянието на силното лекарство.
Когато той излезе, Изабо от време на време промърморваше нещо, което не бе нито на окситански, нито на френски, а Март се щураше напред-назад. Когато Матю се върна, те вече бяха изнесли повечето съсипани дрехи и окървавени кърпи от стаята. До него вървяха Фалън и Хектор, чиито езици висяха навън.
Изабо присви очи.
— Кучетата ти не могат да влизат в дома ми.
Фалън и Хектор преместиха поглед от Изабо към Матю с интерес. Матю щракна с пръсти и посочи пода. Кучетата легнаха и загрижените им муцуни се обърнаха към мен.
— Ще стоят при Даяна, докато си тръгнем — заяви категорично той. Майка му въздъхна, но не му се противопостави.
Матю вдигна краката ми, седна и ги сложи в скута си. Дланите му нежно ме галеха. Март постави чаша вино пред него, след това бутна в ръцете ми чаша чай. Двете с Изабо се оттеглиха и ни оставиха сами с кучетата пазачи.
Съзнанието ми блуждаеше, успокоено от морфина и хипнотичното докосване на Матю. Прехвърлях спомените си и се опитвах да разбера кое се бе случило наистина и кое си бях въобразила. Дали призракът на майка ми наистина беше в шахтата, или просто си бях представила времето ни заедно, преди да заминат с баща ми за Африка? Или умът ми бе опитал да се справи със стреса, като ме бе отвел във въображаем свят? Смръщих се.
— Какво има, лъвице моя? — попита Матю загрижено. — Да не би да те боли?
— Не. Просто си мисля. — Вгледах се в лицето му и заплувах през мъглата към неговия сигурен бряг. — Къде бях?
— В Ла Пиер. Стар замък, изоставен от години.
— Срещнах се с Жербер. — Мислите ми се лутаха, не искаха да стоят на едно място прекалено дълго.
Пръстите на Матю замръзнаха.
— Той е бил там?
— Само в началото. С Доменико ни чакаха, когато пристигнахме, но Сату ги отпрати.
— Разбирам. Докосна ли те? — Цялото тяло на Матю се стегна.
— По бузата. — Потръпнах. — Ръкописът е бил в ръцете му преди много време, Матю. Похвали се как го е взел от Испания. Още тогава е бил омагьосан. Държал е една вещица в робство с надеждата, че ще успее да развали магията на книгата.
— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?
