— Не, няма. Пък и не говорех на теб. — Болдуин клекна, сви огромното си тяло и впи откровените си светлокафяви очи в моите. — Знаеш ли какво е гамбит, Даяна?
— Горе-долу. Термин от шаха.
— Точно така — кимна той. — Гамбитът създава на противника чувство за фалшива сигурност. Жертваш нарочно фигура, за да спечелиш предимство.
Матю тихо изръмжа.
— Разбирам основния принцип — казах.
— Случилото се в Ла Пиер ми прилича на гамбит — продължи Болдуин, погледът му не трепваше. — Паството те пусна по някаква причина, която само те знаят. Налага се да предприемеш собствен ход, преди те да го направят. Не си чакай реда като добро момиче и не позволявай да те заблудят, че сегашната ти свобода е равнозначна на безопасност. Реши какво трябва да направиш, за да оцелееш, и действай.
— Благодаря. — Може и да беше брат на Матю, но физическата му близост беше притеснителна. Протегнах бинтованата си дясна ръка за сбогуване.
— Сестро, в нашето семейство не се сбогуваме така — каза шеговито Болдуин. И без да ми остави време да реагирам, той ме сграбчи за раменете и ме целуна по бузите. Когато лицето му се доближаваше до моето, той нарочно вдиша аромата ми. Приех го като заплаха и се почудих дали наистина точно това целеше да постигне. Той ме пусна и се изправи. — Матю, a bienot.
— Почакай — спря го Матю и тръгна подире му. Запречи с широките си плещи полезрението ми и подаде на Болдуин един плик. Но въпреки усилията му успях да зърна крайчеца на печат с черен восък.
— Каза, че няма да се подчиниш на заповедите ми. Но след Ла Пиер сигурно си размислил.
Болдуин се взря в белия плик. Лицето му се изкриви от горчивина, преди примирено да се отпусне. Взе плика, сведе глава и заяви:
— Je suis a votre commande, seigneur.
Думите бяха официални, според протокола, а не искрени. Той беше рицар и Матю бе неговият лидер. Болдуин бе свел формално глава пред авторитета. Но въпреки че се подчиняваше на традицията, не значеше, че това му харесва. Вдигна плика към челото си и отдаде подигравателно чест.
Матю изчака брат му да се изгуби от поглед, след това хвана дръжките на инвалидната количка.
— Хайде, да идем да вземем колата.
Докато летяхме над Атлантическия океан, Матю предварително се бе погрижил за пристигането ни. Пред летището ни чакаше мъж с униформа, който му даде ключовете от паркирания наблизо рейнджровър, натовари багажа ни и си тръгна, без да каже и дума. Матю се пресегна към задната седалка, взе дебело пухено яке, подходящо за арктически студ, а не за есен в Ню Йорк, и го разстла на предната дясна седалка.
Скоро вече пътувахме през ранния сутрешен градски трафик, а не след дълго излязохме извън Ню Йорк. Навигационната система бе програмирана да ни отведе до къщата в Мадисън. Уведоми ни, че ще пристигнем след малко повече от четири часа. Погледнах просветляващото небе и започнах да се тревожа как Сара и Ем ще посрещнат Матю.
— Ще сме у дома малко след закуска. Ще е интересно. — Сара не бе в добра форма, преди да е пила кафе, и то в огромни количества. — Може да им се обадим и да им кажем кога пристигаме.
— Вече знаят. Обадих им се от Сет-Тур.
Чувствах се напълно управлявана и леко замаяна от морфина и умората. Отпуснах се и се насладих на пътуването.
Минахме покрай спретнати ферми и малки къщи със запалени лампи в кухните и спалните, типично за ранна утрин. Северната част на щат Ню Йорк е най-красива през октомври. Короните на дърветата искряха в червено и златно. След като листата опадаха, Мадисън и околността ставаха ръждивосиви, докато първият сняг не обвиеше всичко в чистота и белота.
Завихме по пътя с издълбани коловози, който водеше към къщата на семейство Бишъп. Тя бе построена в края на осемнайсети век, очертанията й бяха ъгловати и уютни. Беше отделена от пътя, покачена на малко хълмче и заобиколена от ябълкови дървета и люлякови храсти. Белите дървени капаци на прозорците се нуждаеха спешно от боядисване, старата ограда на места бе започнала да се разпада. От двата комина се издигаше бял дим и изпълваше въздуха с есенен аромат на опушено.
Матю зави по алеята, осеяна със замръзнали локви. Рейнджровърът заподскача по тях и накрая спря до разбитата кола на Сара, която някога бе лилава. На калника й имаше залепени стикери. Вечният любимец „Другото ми превозно средство е метла“ се мъдреше до „Аз съм атеист и гласувам“ и „Вещерска армия: няма да потънем безмълвно в нощта“. Въздъхнах.
Матю загаси колата и ме погледна.
— Предполагам, че би трябвало да съм нервен.
— Нервен ли си?
— Не колкото теб.
— Завръщането у дома винаги ме кара да се държа като тийнейджърка. Искам само да натискам копчетата на дистанционното и да ям сладолед. — Опитвах се да бъда ведра заради него, но се притеснявах.
— Сигурен съм, че може да се уреди — каза той със свъсени вежди. — Междувременно спри да се преструваш, че нищо не се е случило. Не успяваш да ме заблудиш, няма да го постигнеш и с лелите си.
