— Казала ли си на някой друг? — Въпросът на Мириам издаваше вековна подозрителност.
— Ако имаш предвид Питър Нокс, не. Споделих само с леля ми и партньорката й Емили. Единствено те знаят.
— Три вещици и трима вампири с обща тайна — каза замислено Маркъс и погледна Матю. — Интересно.
— Да се надяваме, че ще я опазим по-добре от тази — промърмори Матю и бутна папката към мен.
Трите чифта вампирски очи ме следяха внимателно, докато я отварях. „Вампир вилнее в Лондон“, гласеше заглавието. Стомахът ми се преобърна, докато взимах вестникарската изрезка. Отдолу имаше друга статия за мистериозна смърт с обезкървен труп. След това — материал от списание, придружен със снимка, която ми подсказа какво пише в текста, въпреки че не знаех руски. Гърлото на жертвата беше разкъсано от челюстта до сънната артерия.
Имаше описания на още десетки убийства на всички възможни езици. При някои бяха открити източени трупове и нито капка кръв на местопрестъплението. За други се предполагаше, че са нападнати от животни заради жестокостта, с която бяха причинени раните и разкъсванията по шията и торса.
— Ние умираме — каза Матю, когато прегледах и последната статия.
— Човешките същества умират, това е напълно сигурно — отбелязах с дрезгав тон.
— Не само те — изтъкна той. — Според уликите, расата на вампирите е в упадък.
— Това ли искаше да ми покажеш? — Гласът ми трепереше. — И какво общо има то с произхода на съществата или с труда на Ашмол? — Скорошните предупреждения на Джилиан бяха върнали болезнени спомени и тези картини сега ги усилиха още повече.
— Чуй ме — каза тихо Матю. — Моля те.
Може и да не говореше съвсем логично, но поне не се опитваше нарочно да ме плаши. Сигурно имаше основателна причина да сподели всичко това. Прегърнах папката и седнах.
— Тези подробности — започна той, като издърпа внимателно папката от ръцете ми — са резултат от провалени опити човешки същества да бъдат превърнати във вампири. Това, което някога ни е било втора природа, сега ни става все по-трудно. Кръвта ни губи способността си да възражда живота от смъртта.
Неспособността за възпроизводство означава гибел за всеки вид. Снимките, които току-що бях видяла, говореха, че светът не се нуждае от повече вампири.
— За по-старите като мен е по-лесно, защото в младостта си сме се хранили основно с човешка кръв — продължи Матю. — С остаряването все по-рядко изпитваме импулс да създаваме нови вампири. Но при по-младите е различно. Те искат да създават семейства и да се спасят от самотата на новия си живот. Когато намерят човешко същество, с което искат да се чифтосат, или да имат деца, откриват, че кръвта им вече не е толкова силна.
— Каза, че умирате — припомних му аз с равен тон, но гневът ми още клокочеше.
— Съвременните вещици нямат такава мощ като предците си — намеси се делово Мириам. — И не раждат толкова деца, колкото в миналото.
— Това не ми звучи като доказателство, а като субективно мнение — отвърнах хладно.
— Искаш доказателства? — Мириам извади още две папки и ги плъзна по блестящата повърхност към ръцете ми. — Ето ти ги, макар да се съмнявам, че ще разбереш нещо.
На едната имаше етикет с лилави краища, на който пишеше „Бенвенгуда“, а на другата — „Гуд, Беатрис“. В папките имаше само графики. Тези отгоре бяха кръгли и ярко оцветени, а на долните се виждаха черни и сиви стълбчета.
— Не е честно — протестира Маркъс. — Никой историк не може да ги разчете.
— Това са ДНК проби — опровергах го аз, сочейки към чер — но — белите изображения. — Но какво представляват цветните графики?
Матю облегна лакти на масата до мен.
— Резултати от генетични тестове — обясни той и придърпа листовете с цветните кръгове. — Това е митохондриална ДНК на жена на име Бенвенгуда, която тя е наследила от майка си, от майката на майка си, както и от всички нейни предци от женски пол. Разказват ни историята на рода по майчина линия.
— А генетичното наследство на бащата?
Матю взе черно-белите графики.
— Наследството от бащата на Бенвенгуда, който е бил човешко същество, се вижда в ядрената й ДНК — нейния геном. Там има и следи от майка й, която е вещица. — Върна се към цветните кръгли изображения. — Но митрохондриалната ДНК, намираща се извън ядрото на клетката, отразява само наследството й по майчина линия.
— Защо изучавате и генома, и митохондриалната ДНК? — Бях чувала за генома, но митохондриалната ДНК беше нова територия за мен.
— ДНК в клетъчното ядро показва твоята уникалност, как са се комбинирали гените на майка ти и баща ти, за да се появиш ти. Смесицата от майчините и бащините ти гени е виновна да имаш сини очи, руса коса и лунички. Митохондриалната ДНК ни помага да проучим историята на целия вид.
— Това означава, че произходът и еволюцията на вида са записани във всеки един от нас — казах аз тихо. — Тази история е в кръвта ни, във всяка клетка от тялото ни.
Матю кимна.
— Историята за произхода разказва и нещо друго, тя съдържа информация не само за началото, но и за края.
