Матю стисна устни и смени стъкленицата. Когато приключи, извади иглата и я хвърли в контейнер за биологични отпадъци. Маркъс взе стъклениците и ги подаде на Мириам, която ги надписа с красивия си ситен почерк. Матю сложи парче марля на убоденото място и го задържа със силните си студени пръсти. С другата си ръка взе ролка лейкопласт и залепи с него марлята.
— Дата на раждане? — попита хладно Мириам с вдигната химикалка.
— Тринайсети август 1976 година.
Мириам се взря в мен.
— Тринайсети август ли?
— Да, защо?
— Нищо, просто проверявам дали съм чула правилно — промърмори тя.
— В повечето случаи взимаме и проби от слюнката. — Матю отвори нов пакет и извади две пластмасови пластини. Бяха оформени като шпатули и широките им краища бяха малко по-груби.
Без да кажа нищо, отворих уста и оставих Матю да вземе проба от слюнката ми от вътрешните страни на двете бузи. Всяка от шпатулите бе запечатана в отделно найлоново пликче.
— Приключихме.
Огледах лабораторията и нейните повърхности от неръждаема стомана под синята светлина и си спомних за моите алхимици, които са се трудили над пещи с въглища, в мрак, с набързо скалъпено оборудване и счупени глинени съдове за топене на метал. Какво ли не биха дали, за да работят на такова място, с инструменти, които щяха да им помогнат да разгадаят мистериите на сътворението.
— Да не би да искате да разберете кой е бил първият вампир? — попитах и посочих към чекмеджетата.
— Понякога — каза бавно Матю. — Но по-често проучваме как храната и болестите се отразяват на видовете и как и кога са изчезнали определени родове.
— А вярно ли е, че сме четири отделни вида, или демоните, хората, вампирите и вещиците имат общ произход? — Винаги се бях чудила дали категоричността на Сара, че вещиците имат много малко общо с хората и другите същества, е нещо повече от традиция и по-желателно мислене. По времето на Дарвин мнозина са смятали, че е невъзможно двойка човешки същества да народи толкова различни раси. Когато европейците видели черните африканци, прегърнали идеята, че расите произхождат от различни несвързани предци.
— Демони, хора, вампири и вещици се различават значително на генетично ниво. — Матю ме пронизваше с поглед. Бе разбрал защо го питам, въпреки че отказваше да ми даде директен отговор.
— Ако докажете, че не сме различни видове, а само вариации на един и същ вид, това ще промени всичко — предупредих го аз.
— С времето ще измислим как да го обясним, ако наистина между четирите групи има някаква връзка. Но сме много далеч от този момент. — Той се изправи. — Мисля, че толкова наука за днес ти е достатъчна.
След като се сбогувахме с Мириам и Маркъс, Матю ме откара до „Ню Колидж“. Отиде да се преоблече и се върна да ме вземе за йога. По пътя към Удсток почти не говорихме, и двамата бяхме потънали в мисли.
В „Старата ложа“ Матю ми помогна да сляза както обикновено, извади рогозките от багажника и ги метна на рамо.
Двама вампири минаха покрай нас. Единият леко ме докосна и пръстите на Матю веднага се сплетоха с моите. Контрастът между нас беше поразителен — неговата кожа беше бледа и хладна, а моята беше пълна с живот и топла.
Матю не пусна ръката ми, докато влизахме. След заниманието по пътя към Оксфорд първо ми разказа какво била казала Амира, след това поде история за някакъв демон, който без да иска направил или не направил нещо, което напълно разкривало природата му. Минахме през портите на „Ню Колидж“ и за разлика от друг път той изключи двигателя, без да ми отвори вратата.
Фред вдигна поглед от мониторите, когато вампирът отиде до стъклената му кабинка, и побърза да отвори вратата.
— Да?
— Искам да изпратя д-р Бишъп до квартирата й. Може ли да оставя колата там? Ще ви дам и ключовете, ако се наложи да я преместите.
Фред плъзна поглед по баджа от болницата „Джон Радклиф“ и кимна. Матю му хвърли ключовете през прозорчето.
— Матю — обадих се аз веднага, — много е близо. Няма нужда да ме изпращаш до вратата.
— Напротив — настоя той с тон, който не търпеше възражения. Тръгнахме под арките, изгубихме се от погледа на Фред и вампирът пак ме хвана за ръка. Този път шокът от студената му длан бе придружен от притеснителна топлина в дъното на стомаха ми.
Когато изкачихме стълбите до жилището ми, се обърнах с лице към Матю, без да пускам ръката му.
— Благодаря, че ме заведе на йога… отново.
— За нищо. — Прибра немирния кичур коса зад ухото ми и пръстите му се задържаха на бузата ми. — Ела утре на вечеря — предложи той тихо. — Сега е мой ред да готвя. Да те взема оттук в седем и половина?
Сърцето ми прескочи. Кажи „не“, наредих си строго, въпреки че внезапно се развълнувах.
— С удоволствие — излезе вместо това от устата ми.
Вампирът притисна хладните си устни първо към едната, а после и към другата ми буза.
— Ma vaillante fille7 — прошепна той в ухото ми. Зашеметяващият му аромат изпълни ноздрите ми.
