— Да приключваме с това — предложи той, вдигна ръце и започна да брои на пръстите си. — Работил съм на щат — по веднъж — в „Мертон“, „Магдален“ и Университетския колеж. По два пъти съм бил част от „Ориел“ и „Ню Колидж“. Но от „Ол Соулс“ ми обръщат внимание за първи път.
Умножих този отговор по престоите му в Кембридж, Париж, Падуа и Монпелие, където бях сигурна, че някога е имало студент, наречен Матю Клермон или някаква вариация на това име, и в главата ми затанцуваха умопомрачителен брой дипломи и научни степени. Какво е учил през всичките тези години и с кого?
— Даяна? — Развеселеният глас на Матю прекъсна мислите ми. — Чуваш ли ме?
— Извинявай. — Затворих очи и стиснах коленете си в опит да се съсредоточа. — Като болест е. Не мога да си удържам любопитството, когато започнеш да си спомняш.
— Знам. Това е едно от предизвикателствата пред вампир, който общува с вещица-историк. — Нацупи се закачливо, но очите му блестяха като две черни звезди.
— Ако в бъдеще искаш да избегнеш тези трудности, ти предлагам стоиш далеч от каталога по палеография в Бодлианската библиотека — казах аз.
— Една историчка засега ми стига. — Матю се изправи елегантно. — Питах те дали си гладна.
Пълна мистерия бе защо продължава да задава този въпрос — кога не бях гладна?
— Да — потвърдих аз, като се опитвах да се измъкна от удобното кресло. Матю ми протегна ръка. Аз я сграбчих и той с лекота ме вдигна.
Стояхме лице в лице и телата ни почти се докосваха. Впих очи в амулета му от Витания под пуловера.
Неговият поглед се разходи по мене и остави следи като снежинки.
— Изглеждаш прекрасно. — Наведох глава и както винаги пред лицето ми падна кичур коса. Той се пресегна, както бе правил няколко пъти досега, и го затъкна зад ухото ми. Този път пръстите му се плъзнаха към тила ми. Вдигна косата от шията ми и я остави да падне през пръстите му, все едно беше вода. Аз потръпнах от хладното докосване по кожата си.
— Обожавам косата ти — промърмори той. — В нея има всички възможни цветове — дори червено и черно. — Чух как вдиша шумно, което означаваше, че е доловил нова миризма.
— Какво помириса? — Гласът ми бе дрезгав и още нямах смелост да срещна погледа му.
— Теб — отвърна той и издиша.
Очите ми се вдигнаха към неговите.
— Ще вечеряме ли?
След това ми бе трудно да се съсредоточа върху храната, но положих огромни усилия. Матю ме настани на стол, от който се откриваше прекрасна гледка към цялата топла красива стая. От малък хладилник извади две чинии, във всяка от които имаше по шест пресни стриди, поставени върху натрошен лед.
— Първата лекция от продължаващото ти обучение е за стриди и шампанско. — Седна и вдигна пръст като преподавател, който се кани да говори по любимия си предмет. Пресегна се към виното, което бе в обсега на дългите му ръце, и взе бутилката от кофичката. С едно движение извади тапата.
— На мен ми се удава по-трудно — вметнах аз, докато гледах дългите му тънки пръсти.
— Мога да те науча да вадиш тапа с меч, ако искаш. — Матю се усмихна широко. — Разбира се, и с нож става, ако нямаш наблизо меч. — Наля в чашите и отблясъците на свещите затанцуваха около тях.
Вдигна чашата си към мен.
— A la tienne.
— A la tienne — вдигнах и аз чашата си. Загледах се в мехурчетата, които се разпукваха на повърхността. — Защо мехурчетата са толкова мънички?
— Защото виното е много старо. Обикновено шампанското се пие, преди да остарее толкова. Но аз обичам старо вино, напомня ми за някогашния вкус на шампанското.
— На колко години е?
— По-старо е от теб — отвърна Матю. Отваряше стридите с голи ръце, макар това действие да изискваше много остър нож и солидни умения, и хвърляше черупките в стъклената купа в средата на масата. Подаде ми едната чиния. — От 1961 година е.
— Моля те, кажи ми, че това е най-старата напитка на масата тази вечер — казах аз, като си спомних виното, което бе донесъл на вечерята в четвъртък и в чиято бутилка сега държах последната от белите рози на нощното си шкафче.
— Далеч не — отвърна той с широка усмивка.
Изсипах съдържанието на първата черупка в устата си. Ококорих се, когато усетих вкуса на Атлантическия океан.
— А сега отпий. — Той вдигна чашата си и не откъсна очи от мен, докато отпивах от златистата течност. — Какво усещаш?
Вкусът на виното и стридите се сля с вкуса на морска сол по магически начин.
— Сякаш целият океан е в устата ми — отговорих и отново отпих.
Довършихме стридите и продължихме с огромна салата. В нея имаше от всеки скъп зеленчук, познат на човечеството, горски плодове, ядки и деликатна заливка от шампанско и зехтин, която Матю забърка на масата. Малките парченца месо, с които бе украсена, бяха от яребица от гората край „Старата ложа“. Пихме от виното от годината на раждането ми, което миришеше на лимон и дим и имаше вкус на креда и карамел.
Следващото блюдо беше яхния с парченца месо и пикантен сос. От първата хапка разбрах, че е телешко, подправено с ябълки и малко сметана и сервирано върху ориз. Матю ме гледаше как ям и се усмихна, когато усетих вкуса на ябълка.
— Стара рецепта от Нормандия — отбеляза той. — Харесва ли ти?
