— А за палтото ми? — Бренди запърха с мигли. Гримьорът я беше уверил, че й е сложил страхотна спирала, която няма да се размаже.
— О, да.
Когато другите охранители взеха да прочистват гърлата си и да пристъпват от крак на крак, Джери разбра, че е бил манипулиран. Със строг поглед й каза:
— Гардеробиерната е там…
Тя му се усмихна право в очите.
— Добре де, няма значение. Дайте ми палтото. Аз ще ви го занеса.
Бренди развърза колана. Разкопча всички копчета. Пое си дълбоко дъх, сви рамене и палтото се изхлузи в ръцете на Джери.
Във фоайето настъпи дълбока тишина.
Джери беше зинал с уста. Единият чернокож охраните се подпираше с ръка на стената. Другият бе пристъпил напред. Азиатката се усмихваше, все едно бе преживяла откровение — чак сега Бренди разбра, че жената е лесбийка. Испанецът гледаше прехласнато, а жена му изглеждаше бясна.
Дълга копринена рокля без ръкави с две, както се беше изразил мистър Артуро, „много елегантни дизайнерски приспособления, скъпа, като и двете крепят корсажа“.
Разбира се, носеше бельо — прашки, както и острите си токчета, кристално синя гривна и сапфирените обици, невероятните сапфирени обици. Но не беше абсолютно сигурна, че е постигнала целения ефект.
Да, по всичко личеше, че тази рокля, това тяло и тези обувки бяха в състояние да зашеметят всяка раса, всяка икономическа прослойка, както и двата пола. На който и да е език това се наричаше
За съжаление никой от тези мъже не бе кандидат за плана й.
Тя си беше съставила списък с изисквания.
Държеше мъжът да е красив, зрял, богат, дискретен и най-важното — да не е от града. Така с малко късмет никога нямаше да го види отново.
А и да го видеше, Бренди бе решила, че няма да й пука. Вече на никого не му пукаше за своята чест и доброто си име — например Алан; защо тя да е изключение.
Огромна арка отвеждаше към просторна зала, откъдето долитаха мъжки и женски гласове и звън от чаши. Бренди бавно закрачи нататък.
Претъпканото помещение беше боядисано в златно-кремаво, а едната стена бе заета от секции за книги, които стигаха чак до високия таван. В грамадната камина пращеше огън от живи дърва. Огромни огледала с позлатени рамки отразяваха красивите хора, които се движеха, усмихваха се, държаха чаши за шампанско и позираха за снимки. Мъжете бяха със смокинги, жените в черни тоалети, тук-там се мяркаше някоя тъмносиня рокля. Бренди беше единствената в алено.
Толкова по-добре. Нека я забележат. Нека всички я забележат.
Когато застана на прага, разговорите замряха — залата бе разтърсена от мълчание, епицентърът на което бе
Бавно си пое въздух, гърдите й се издуха над ниското деколте и това прогони неудобството й, че е дошла сама, когато би трябвало да държи под ръка годеника си. Сама, защото се беше проявила като глупачка. Защото беше повярвала, че може да напише списък като за пазаруване с качествата, които търси у един мъж, и по тях да си го избере, както се избира парникова краставица.
Още веднъж си пое въздух и се усмихна. Усмивката й сияеше и приканваше, маскираше гнева й, излъчваше сексуално предизвикателно към всички перспективни мъже в залата.
Това постигна ефект, защото десетина костюмари тръгнаха в нейна посока — и спряха, когато чичо Чарлс излезе от навалицата с протегнати ръце.
Седемдесетгодишният Чарлс Макграт с лъскаво плешиво теме, двойна гуша и великолепна усмивка. Наказателното право не беше попарило ентусиазма му да се наживее. Напетата му походка, изтупаният му вид и искреното влечение към красотата му печелеха както приятели, така и жени. Падаше си малко нещо шовинист — удиви се, че Бренди се представи толкова блестящо в юридическия факултет и че желанието й е да работи, след като се омъжи. Но храбро сподави мъжкия си закрилнически инстинкт и я зачисли при Вивиан Пеликан, една от най-изтъкнатите — и най-безмилостни — адвокатки по наказателни дела в Щатите.
Сега той широко разпери ръце, а в кафявите му очи блесна весело пламъче.
— Зашеметяваща си. Прости ми, че ще го споделя пред теб — знам, че една млада жена не бива да бъде сравнявана с друга — но ще позволиш на стария човек един малък спомен.
— Естествено. — Бренди вече знаеше какво ще й каже.
— Сещам се за първия път, когато видях майка ти. Тогава тя беше на осемнайсет и ми се стори най-великолепното същество на света. Тутакси щях да хлътна, ако не бях женен и не страдах от глупави предразсъдъци за верността.
— Браво на теб. — Сигурно ожесточението й беше проличало, защото той се слиса. Бренди отиде при него, притисна буза до лицето му и се поправи: — Искам да кажа, че в наши дни това е рядкост.
Той я разбра погрешно. Разбира се. Нали не знаеше за Алан.
