— Не, благодаря, просто ще си почина по време на пътуването.
— Ако пожелаете нещо, уведомете ме.
— Непременно, благодаря.
— Има копче, с което да ме повикате. — Той вдигна преградата между предната и задната седалка, запали мотора и за разлика от нейния таксиджия подкара гладко.
Сред този лукс Бренди изпита усещане за нереалност. Пътуваше за тайна среща с мъжа на своите мечти; среща, която сама си беше уредила. Може би щеше да направи кариера в областта на трудовите спорове. Беше сключила добра сделка. Само че когато Роберто я хвана за ръката, когато я целуна, нещата не изглеждаха като сделка.
Съдбата й бе поднесла на тепсия това, което искаше.
Защо точно сега трябваше да се сети, че съдбата винаги изисква възнаграждение за услугите си?
Портиерът даже не трепна, когато Бренди му поиска изстудено шампанско, купа плодове и трийсетина бели свещи.
— Ароматизирани или обикновени? В бурканчета или на поставки?
— Обикновени и ако е необходимо, може няколко да са в бурканчета, но бих предпочела стандартни бели свещи. Сложете ги на… — Тя разгледа временното си владение. Роберто заемаше ъглов апартамент на последния петдесет и осми етаж на хотел „Резълюшън“ на Мичиган авеню.
Не й харесваше, че е толкова високо. Имаше страх от височини. Но доколкото не поглеждаше през прозореца, всичко беше прекрасно. Даже повече от „прекрасно“. Таванът в хола и спалнята бе висок два етажа, а през капандурите звездите блестяха, студени и ярки, в черната вечност. В хола газовата камина къпеше стените в трептящо златно сияние.
Лаптопът на Роберто, чудо на технологията, беше поставен на писалището антика. Май всички мебели бяха антики, но местата за сядане бяха удобни и включваха тапициран с раиран сатен диван без облегалка, който се държеше на крачета, оформени като хищни нокти.
— Искам да ги поставите ето там, на масата. — Тя махна към въпросния диван.
— Зад кушетката за релаксация ли? — поинтересува се портиерът.
— Да. Точно там. Аз ще ги разпределя. Ще ми трябват след половин час.
— Разбира се. — Той се поклони на излизане.
Бренди го изчака да затвори вратата, преди да си грабне сака и да се втурне към банята. За по-малко от четирийсет и пет минути успя да се насапуниса, изплакне и пак да се издокара в алената си рокля и златните обувки. Изсуши си косата и я хвана високо с една шнола. Натри шията и китките си със санталово дърво и масло от портокалови цветчета. Запали свещите и се изтегна на дивана с глава, подпряна на ръка. Пламъците трепкаха и я обливаха в знойна чувственост. Беше уверена, че е сторила всичко, за да превърне в магия тази нощ с най-сексапилния мъж в Чикаго — мъж по неин избор.
После Роберто влезе и тя си даде сметка, че тази нощ може да контролира всичко… освен него. Той беше неизвестният елемент в старателно изготвения й план за отмъщение.
Щом я зърна, той се закова на място. Стисна юмруци. Присви очи.
Същински пират.
Приличаше на пират.
В движение той захвърли вратовръзката и изхлузи сакото си. Походката му не беше наперена, а… хищна. Изглеждаше гладен.
Изведнъж Бренди се почувства не толкова като прелъстителка, а като девица, която ще бъде похитена.
— Харесва ли ти апартаментът? — Тонът му обаче бе мек.
— В живота си не съм виждала нещо толкова прекрасно. Гледката… — Тя посочи двата гигантски ъглови прозореца, където светлините на Чикаго напомняха на свещички върху торта, а езерото Мичиган бе тъмно петно в ледената нощ.
— Добре. — Бездруго дълбокият му глас стана още по-басов. — Искам да си щастлива.
— Аз съм щастлива. — Бренди се поизправи. — Много щастлива. Банята е олицетворение на сладострастието. Бих могла да изпълня солото от „Лебедово езеро“ между ваната и тоалетното шкафче. — Тя дрънкаше безсмислици, защото сърцето й туптеше все по-силно.
Нали това искаше? Възможността да се люби с мъж, за когото мечтае всяка жена?
Разбира се, че да, но не бе взела предвид, че жените по принцип мечтаят за опасни мъже. Един италиански граф с репутация на страхотен любовник едва ли беше опасен, но точно сега, в тъмното, като знаеше, че телата им скоро ще се слеят, на нея й се
Всъщност той изглеждаше опасен и на партито, но тогава беше толкова гневна, че подцени този факт.
Сега, разкъсвана между вцепенението и страхопочитанието, Бренди задъвка устната си и го загледа как разкопчава ризата си.
Облечен, той създаваше впечатление, че е висок и здрав, ала костюмът криеше жилестите мускули, плоския корем с плочки, яките мишци. Този мъж бе превърнал тренирането в изкуство и това я изненада. Повечето мъже, които се упражняваха толкова упорито, обожествяваха телата си и не им оставаше време да се възхитят на някоя жена.
Роберто бе насочил цялото си внимание към нея. Беше страшничко да си фокус на толкова много внимание. Страшничко… и вълнуващо.
