— Не е ли вълнуващо? — възкликва Кели, като се приближава към нас с купа със супа в ръка. Облечена е в камуфлажни панталони цвят каки и тениска, на която с маркер е написано: „Долу ръцете от нашата земя!“
— Направо е велико! — ухилвам й се аз. — Е, купи ли си билет за томболата довечера?
— Ами да, как няма да си купя! Даже цели десет си взех!
— Ето ти и този — подавам й аз нехайно билет с номер 501. — Имам някакво хубаво предчувствие точно за него.
— Така ли? — поема го тя и го пъхва в джоба на панталоните си. — Много ти благодаря, Беки!
Аз се усмихвам най-невинно и отпивам от супата си.
— Как изглежда магазинът? — питам накрая.
— Направо е фантастичен! — блясват очите й. — Навсякъде сме сложили балони с хелий, панделки, има вино с мехурчета и много безплатни подаръци…
— Партито ще мине великолепно! Нали така, Джес? — добавям, когато я виждам да минава покрай мен с тенджера супа. — Имам предвид събитието в магазина на Джим.
— О, да — кимва тя. — Сигурно. — И свива примирено рамене, а може би по-скоро неодобрително, след което излива нов черпак супа в купата на Кели.
Да де, ама мен не може да ме заблуди с тази своя реакция.
Така де, нали сме сестри!
— Интересна работа как се намери спонсор да субсидира партито! — отбелязвам аз по посока на Кели. — Не мислиш ли, че е много странно?
— Направо невероятно! — ококорва се момичето. — Хиляда паунда ей така, от нищото! Направо не можахме да повярваме!
— Да, невероятно наистина — намесва се Джес с леко смръщена физиономия.
— Странно обаче защо спонсорът държи да остане анонимен — допълвам аз, като си сипвам допълнително супа. — Робин ми каза, че били абсолютно непреклонни по този въпрос.
— Да — отбелязва Джес и тилът й се изчервява. — И аз така чух.
— Човек би си помислил, че спонсорът ще иска нещо в замяна — разсъждава на глас Кели. — Така де, имам предвид поне благодарност за щедростта!
— Съгласна съм с теб. Спонсорите обикновено си умират за благодарности. — Правя пауза, след което добавям нехайно: — Ти какво ще кажеш, Джес?
— Може би — отговаря тя и започва да подрежда празните купи на подноса си. — Но аз съм последният човек, който разбира от такива неща.
— Вероятно е така — кимвам и се опитвам да скрия усмивката си. — Страхотна супа, между другото!
— Внимание, хора! — удря по масата Джим и всички разговори затихват. — Просто искам да ви напомня, че празникът на нашия селски магазин започва в пет часа, веднага след протестния митинг. Всички са добре дошли да наминат и да похарчат толкова, колкото могат да си позволят! Дори и ти, Еди!
И посочва към Еди, а цялата стая избухва в смях.
— Всеки, който похарчи повече от двадесет паунда, ще получи безплатен подарък — добавя Джим. — А напитките са безплатни за всички!
— Това вече се казва приказка! — провиква се белокосият старец и предизвиква нова вълна от бурен смях.
— Беки? — достига до ухото ми гласът на Сузи. — Телефонен разговор за теб! Люк се обажда!
Втурвам се, доколкото ми е възможно към кухнята и все така ухилена широко грабвам слушалката.
— Люк! Здрасти! Къде си, скъпи? На аерогарата ли?
— Не, вече съм в колата.
— Това е страхотно! — изричам с леко треперлив глас. — И кога ще можеш да стигнеш при нас? Тук стават толкова много неща! Ще ти дам точни указания къде ще бъдем…
— Беки, опасявам се, че има една малка пречка — прекъсва ме той. — Не знам как да ти го кажа, но… но няма да мога да дойда при теб веднага.
— Какво?! — вторачвам се ужасено в слушалката. — Ама… защо? Нямаше те цяла седмица! Не съм те виждала толкова отдавна!
— Да, знам. И аз нямам търпение да те видя. Обаче изскочи нещо непредвидено. — Издиша рязко и продължава: — Имаме една обществена криза с „Аркодас Труп“. При нормални обстоятелства бих я оставил на Гари и целия екип, но това е нов клиент. И тъй като им е първият проблем, ще трябва лично да се постарая да го разреша.
— Ясно — отпускам се разочаровано. — Разбирам.
— Обаче имам една идея — добавя той. — Защо не дойдеш с мен?
— Какво?! — зяпвам в телефона.
— Още сега. Ще ти изпратя кола. Толкова много ми липсваш!
— И ти на мен — отговарям и пак ме пронизва познатата болка. — Много, много ми липсваш!
— И не е само това, Беки. Говорих с Гари и… двамата сме съгласни, че бихме желали да чуем и твоето мнение по този въпрос. Никак няма да ни се отрази зле някоя и друга нова идея! Какво ще кажеш?
— Искаш да ти помагам? — едва успявам да преглътна от изненада. Сериозно?!
— С огромно нетърпение чакам да ми помагаш! — отвръща топло той. — Ако и ти искаш, разбира се!
Вторачвам се в телефона и копнежът ми по него се превръща във физическа болка. Точно за това съм си мечтала цял живот! Съпругът и съпругата да си помагат един на друг. Да си разменят брилянтни идеи. Това е то истинското, равностойно партньорство!
О, господи! Много искам да отида!
Обаче… не мога да предам Джес. Не и сега.
