Като се зареждам със самоувереност, аз излизам от колата и затръшвам вратата. Денят е топъл и слънчев, а улицата е съвсем тиха, с изключение на птичите песни и на далечния звук на косачка, който достига до нас.
Приближавам се към предната врата на къщата, поколебавам се и поглеждам към Люк. Великият момент настъпи! Разтреперана и развълнувана, аз вдигам ръка и натискам звънеца.
Нищо.
Поколебавам се — и отново натискам звънеца. Тишина. Абсолютна тишина.
Няма ги!
Ама как е възможно да ги няма?!
Стоя и се взирам във вратата и усещам, че в гърдите ми се надига възмущение. Къде, за бога, са моите родители?! Те не си ли дават сметка, че единствената им обична дъщеря се е върнала от своето околосветско пътешествие?
— Ако искаш, можем да отидем да пийнем по едно кафе и да се върнем след известно време — предлага Люк.
— Ами, щом казваш — отвръщам умърлушена.
Целият ми план отиде по дяволите! Бях напълно готова за великата ни среща! А не да ходя да пия някакво си смотано кафе!
Неутешима, аз тръгвам по пътечката и се подпирам на оградата от ковано желязо. Започвам да си играя със счупената брава, която татко оправя от двадесет години, и се заглеждам в розите, които мама и татко посадиха миналата година, специално за нашата сватба. Боже, наистина ли измина цяла година от сватбата ни?! Направо невероятна мисъл!
Внезапно до ушите ми достигат гласове от горната страна на улицата. Вдигам глава и надниквам, за да видя кой върви по тротоара. Две фигури току-що завиват зад ъгъла. Напрягам поглед и… сърцето ми претупва.
Те са! Мама и татко! Вървят по улицата! Мама е с щампирана рокля, а татко е с розова риза с къси ръкави, и двамата изглеждат добре загорели и напълно здрави.
— Мамо! — изпищявам аз. И гласът ми отскача от тротоара. — Татко! — Разтварям широко ръце и изревавам: — Върнахме се!
Мама и татко вдигат едновременно глави и едновременно замръзват на място. Точно в този момент забелязвам, че с тях има и още някой. Някаква жена. Или може би момиче. Не мога да видя добре от блесналото в очите ми слънце.
— Мамо! — извиквам отново. — Татко!
Странна работа. Никой не помръдва. Сигурно са прекалено шокирани от вида ми или… знам ли. Може пък да ме мислят за призрак.
— Върнах се! — изревавам. — Аз съм, Беки! Изненада!
Пак никой не помръдва.
И тогава, за мое истинско изумление, мама и татко се обръщат и тръгват назад!
Ама какво… какво правят тези хора?!
Зяпвам ги изумено.
Почти както си представях срещата ни, само че на заден ход. Нали уж трябваше да бягат
И ето че вече са изчезнали зад ъгъла. Улицата отново е празна и тиха. В продължение на няколко секунди съм прекалено объркана, за да кажа каквото и да било.
— Люк, това мама и татко ли бяха? — обаждам се накрая.
— Мисля, че бяха те — отвръща той, но звучи точно толкова объркан, колкото мен.
— И те наистина ли… наистина ли избягаха от мен?
Не съм в състояние да сдържа шока си. Собствените ми родители да бягат от мен така, сякаш съм чумава!
— Не! — отговаря бързо Люк. — Как можа да си го помислиш! Вероятно просто не са те видели. Ето, виж! — Посочва ми напред. — Отново идват насам.
И е напълно прав. Иззад ъгъла отново се появяват мама и татко, но този път без никакво момиче. Изминават няколко крачки, после татко спира, хваща ръката на мама и с драматичен жест посочва към мен:
— Виж! Това е Беки!
— Беки! — изписква мама дрезгаво. — Направо не мога да повярвам!
Звучи точно така, както звучеше в аматьорската постановка по Агата Кристи, в която игра миналата година — там играеше дамата, която открива трупа.
— Беки! Люк! — вика татко.
И този път наистина бягат към нас и аз усещам как в гърдите ми се надига старото вълнение.
— Мамо! Татко! Върнахме се!
Втурвам се към тях, разтворила широко ръце. Озовавам се в прегръдките на татко, а в следващия момент към нас се присъединява и мама и ето ни всички в голяма семейна прегръдка.
— Значи се прибрахте! — възкликва татко. — Добре дошла, скъпа!
— Всичко наред ли е? — вторачва се притеснено в мен мама. — Добре ли си?
— И двамата сме много добре! Просто решихме да се приберем по-рано. Много ни домъчня за всички ви! — изписквам и притискам мама към себе си. — Освен това знаехме, че ви липсваме!
И тримата заедно тръгваме обратно към къщата, където татко разтърсва приятелски ръката на Люк, а мама го прегръща топло.
— Все още не мога да повярвам! — отбелязва тя, като гледа ту мен, ту него. — Направо не мога — и това си е! Люк, какво е станало с косата ти! Колко е пораснала!
— Да, знам — ухилва й се той. — Но съвсем скоро ще се върне в нормалния си вид — още преди да се появя на работа.
В момента се чувствам прекалено превъзбудена, за да споря с него. Точно така си представях срещата ни — всички заедно и всички много щастливи.
— Хайде да влезем и да пийнем по кафе! — отсича мама и вади ключовете си.
— Кафето не е достатъчно! — отсича автоматично татко. — За случая ни трябва шампанско! Нали имаме повод да празнуваме!
— Може пък да не искат шампанско — срязва го мама. — Може би са уморени от полета. Уморена ли си от полета, мила? Искаш ли да си полегнеш малко?
