— Аха, оня в Кингстън. На щанда за подаръци — отвръща тя гордо. — В наши дни можеш да си купиш всичко в „Джон Луис“!
— При Това понякога с доста добра отстъпка — изгуква в нейна подкрепа мама.
Направо не мога да повярвам! Мъкнала съм тази маска с мен приблизително девет хиляди километра из цялото земно кълбо. Уж трябваше да бъде рядко и екзотично съкровище. А през цялото това време същите такива са се мъдрели на щандовете на „Джон Луис“!
Мама не закъснява да забележи физиономията ми и побързва да каже:
— Но твоята е истинска, мила, автентична! Ще я поставим на полицата над камината, точно до златната купа на баща ти!
— Хубаво — отвръщам унило аз и поглеждам баща ми. Той продължава да се взира през прозореца и дълбоко се съмнявам, че е чул и думица от нашия разговор. Може пък ще е по-добре да му дам подаръка по-късно.
— Е, кажете сега как вървят нещата тук? — питам и поемам от мама подадената чаша кафе. — Как са Мартин и Том?
— И двамата са много добре, благодаря! — кимва Джанис. — В момента Том се премести у дома за известно време.
— Аха! — кимвам многозначително.
Том е синът на Джанис и Мартин и в последно време преживя доста неприятности в брака си. Съпругата му Луси го напусна — доколкото схванах, най-вече за това, че отказал да си направи татуировка, която да отговаря на нейната.
— Те продадоха къщата си — продължава Джанис с доста опечалена физиономия. — Иначе сделката беше доста добра, ако питаш мен.
— А той самият добре ли е?
Мама и Джанис си разменят многозначителни погледи.
— В последно време се е отдал на разнообразните си хобита — изрича накрая съседката. — Гледа да се занимава с нещо. Най-новата му страст е дърворезбата. Изработи ни какви ли не неща! — Тук Джанис прехапва устни и добавя: — Направи ни три градински пейки… две маси за хранене на птичките… а сега работи върху двуетажна лятна къщичка!
— Аууу! — изумявам се учтиво аз. — Ама това е страхотно!
Таймерът на фурната внезапно се включва и аз вдигам изненадано глава. Да не би мама да е пекла нещо, докато ги е нямало?
— Да не би да готвиш нещо? — питам изумено и надничам във фурната, която, по моя преценка, е съвсем празна.
— О, не! — отговаря сконфузено мама. — Това е само за да ми напомни да проверя страницата на и-бей!
— И-бей?! — вторачвам се невярващо аз в нея. — Какво искаш да кажеш с това „и-бей“?!
Ама мама откъде знае за и-бей?! Тя не разбира нищичко от компютри! Само преди две години аз я помолих да купи на Люк за Коледа поставка за мишката и тя хукна право към магазина за домашни любимци.
— Нали знаеш, скъпа? Пазаруване по интернет! В момента залагам за едно парче на „Кен Хом“, два свещника… — Изважда цветно листче от джоба си, поглежда го за справка и допълва: — Ах, да — и ножици за подрязване на храсти за татко ти. Използвани само веднъж!
— Този и-бей е страхотна работа! — приглася й съседката. — Голям гот, да ти кажа под секрет! Ти използвала ли си го някога, Беки?
— Ами… не.
— О, сигурна съм, че много ще ти хареса! — отсича веднага мама. — Въпреки че снощи не успях да вляза в интернет, за да си проверя как ми върви залогът за чиниите „Портмерион“. — Цъква с език и добавя: — Не знам какво й беше станало на връзката!
— Сигурно местните сървъри са се скапали — отбелязва компетентно Джанис. — И аз си имам неприятности с модема вече цяла седмица. Бисквитка, Беки?
Направо не ми го побира умът! Мама? Играе в и-бей? Няма да се изненадам, ако в най-скоро време ми заяви, че е стигнала до шесто ниво на „Тоум Рейдър“!
— Ама ти дори нямаш компютър! — изписквам накрая. — Нали мразиш модерните технологии?!
— Тези времена вече отминаха, Беки! Двете с Джанис ходихме на курс. Усвоихме доста тънкости — отговаря тя, след което ме поглежда напълно сериозно и допълва: — Тук му е мястото да те предупредя, Беки! Колкото по-мощен компютър си включиш, толкова повече неща ще можеш да свършиш!
Чакайте малко! Тук нещо не е наред! Родителите не би трябвало да знаят за компютрите повече от своите деца! Кимвам нехайно и отпивам от кафето си, като се опитвам да прикрия факта, че си нямам никаква представа за какво ми говори.
— Джейн, стана дванадесет без десет — подмята Джанис на мама. — Ти ще…
— Не мисля — прекъсва я мама. — Ти върви!
— Какво стана? — поглеждам аз ту едната, ту другата. — Да не би нещо да не е наред?
— Разбира се, че не! — отсича веднага мама, като оставя на масата чашата си с кафе. — Става въпрос за един коктейл у семейство Маршал, на който днес мислехме да отидем заедно с Джанис и Мартин. Но не се притеснявай! Ще изпратим извиненията си в писмена форма.
— Глупости! — срязвам я веднага аз. — Трябва да отидете! Не желаем заради нас да си обърквате програмата! В никакъв случай!
Тишина.
— Сигурна ли си? — изрича предпазливо мама.
Нещо ме бодва отвътре. Но тя въобще не би трябвало да задава подобен въпрос! Трябваше да каже: „Как е възможно моята безценна дъщеря да ми обърква програмата!“
— Разбира се — отвръщам аз с ентусиазъм, далеч надвишаващ онзи, който действително чувствам. — Вие си вървете на вашия коктейл, а после, като се върнете, ще поговорим надълго и нашироко.
