— Не, благодаря! Много съм добре! — Прегръщам импулсивно мама със свободната си ръка и допълвам: — Просто съм много щастлива, че ви виждам отново.
— Ние също много се радваме да те видим, скъпа! — връща ми тя прегръдката и аз усещам познатия аромат на нейния парфюм „Туийд“, който мама ползва откакто я помня.
— Истинско облекчение е да го чуя! — засмивам се аз. — Защото преди почти ми се стори, че вие… — Не довършвам, защото се сконфузвам.
— Какво ние, мила?
— Ами, как да ти кажа, нещата изглеждаха така, сякаш вие… бягахте от мен! — И тук се засмивам повторно, за да покажа абсурдността на идеята.
Възцарява се неловко мълчание и аз съвсем ясно виждам как мама и татко се споглеждат.
— Татко ти си изпусна очилата — накрая заявява ведро мама. — Нали така, скъпи?
— Точно така — суфлира й татко. — Изпусках си очилата.
— Та се наложи да се върнем за тях — продължава да обяснява мама.
И двамата се вторачват напрегнато в мен.
Ама какво става тук, за бога? Да не би родителите ми да
— Това Беки ли е? — пронизва въздуха нечий писклив глас и аз се обръщам, за да се изправя очи в очи със съседката ни Джанис, която ни гледа от другата страна на градинската ограда. Облечена е в розова рокля на цветя, сенките й са в същия цвят, а косата й е оцветена в някакъв много странен нюанс на кестенявото. — Беки! — хваща се тя за гърдите. — Това ти ли си?
— Здрасти, Джанис! — поздравявам я усмихнато. — Върнахме се.
— Изглеждаш великолепно! — възкликва Джанис. — Нали изглеждат страхотно и двамата?! Толкова са загорели!
— Така става, когато обикаляш света — отвръщам небрежно.
— А вижте го Люк само! Приличаш точно на Дънди Крокодила! — Джанис ни изпива с поглед, пълен с неподправено възхищение и аз не мога да не съм й благодарна за усилията.
— Хайде да влизаме вътре! — подканя ни мама. — Нямаме търпение да ни разкажете всичко!
Точно това е моментът, който си бях представяла толкова много пъти. Да седнем със семейството и приятелите си и да започнем да им разказваме за нашите приключения. Да разтворим на масата намачкана карта… да опишем изгрева над високите планини… да наблюдаваме попиващите им всичко жадно лица… да слушаме как ахкат от възхищение…
Само дето сега, когато това действително става, някак си не е точно така, както си го представях.
— Е, къде ходихте? — пита Джанис веднага, щом се настаняваме на кухненската маса.
— Ходихме навсякъде — отговарям гордо. — Назови, която и да е страна по света, и ние сме били там!
— Сериозно?! Ходихте ли до Тенерифе?
— Ами… не.
— А ходихте ми на Майорка?
— Ами… не — отговарям аз с леко раздразнение. — Ходихме в Африка, Южна Америка, Индия… — Разпервам ръце и довършвам: — Навсякъде.
— Господи! — възкликва Джанис. — А в Африка горещо ли беше?
— Доста горещо — усмихвам се снизходително аз.
— Не мога да понасям горещината — клати глава Джанис. — Никога не съм можела да я понасям. Дори и във
— Ами… не.
— Е, няма значение — поглежда ме съчувствено съседката. — Може би следващия път.
Следващият път ли? Какво иска да каже с това? Следващият път, когато прекараме десет месеца в обикаляне на света ли?
— Но почивката ви наистина звучи доста интересно — добавя окуражително тя.
Идва ми да й извикам: „Ама това не беше почивка! Това си беше истинско пътешествие!“ Така де! Да не би когато Христофор Колумб се е върнал от Америка, хората да са го посрещнали на брега с възгласи: „Ей, Кристофър, ти ходи в Дисниленд, бе?!“
Поглеждам към мама и татко и забелязвам, че те дори не ни слушат. Стоят си край мивката и мама шушне нещо на татко.
А, не! Тази работа не ми харесва! Изобщо не ми харесва! Тук наистина става нещо, при това зад гърба ми! Поглеждам към Люк и забелязвам, че той също наблюдава мама и татко с озадачено изражение.
— Донесохме ви подаръци! — възкликвам и се присягам за чантата си. — Мамо, татко! Вижте!
Не без известни затруднения аз успявам да измъкна южноамериканската маска и я поднасям тържествено на мама. Маската е във формата на кучешка муцуна, с огромни зъби и големи кръгли очи и трябва да призная, че изглежда доста впечатляващо.
— Мъкнала съм я през целия път от Парагвай насам! — изтъквам гордо.
Чувствам се като истински изследовател! Вижте ме сега как нося редки артефакти от гениалната южноамериканска култура в Оксшот! Така де, колко човека във Великобритания са зървали нещо подобно?! Нищо чудно от някой музей да я поискат за поредната си изложба — или нещо подобно.
— Божичко! — възкликва мама и започва да я обръща в ръцете си. — Какво е това чудо?
— Това е традиционна ритуална маска, изработена от индианците чиригуано, нали така? — намесва се с ведър тон Джанис.
— Ти да не би да си ходила в Парагвай, Джанис?! — подскачам аз.
— О, не, скъпа! — отговаря тя и отпива важно от кафето си. — Виждала съм ги в „Джон Луис“.
Зяпвам и в продължение на няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било.
— Виждала си ги в „Джон Луис“? — изричам накрая.
