Няколко дена ми бяха необходими, за да взема решение, но накрая се спрях на тоалет, който е едновременно ежедневен и специален. Облечена съм с най-добре стоящите ми дънки марка „Севън“, ботуши с високи токове, една тениска, която ми изработи Дани преди цяла вечност, и разкошно бледорозово сако на Марк Джейкъбс.
— Изглеждаш страхотно — изрича търпеливо Люк за сетен път, като вдига глава от мобилния си телефон.
— Това е нещо като… баланс между официалното и неофициалното — обяснявам аз. — Сакото казва: „Това е специален случай.“ Докато дънките шептят: „Ние сме сестри. Можем да се отпуснем, когато сме заедно!“ А тениската изрича…
Млъквам. Май не съм особено уверена какво точно казва тениската, освен: „Аз съм приятелка на Дани Ковиц.“
— Беки — обажда се Люк, — ако питаш мен, няма никакво значение как точно си облечена!
— Какво?! — извъртам се невярващо. — Разбира се, че има значение! Това е един от най-важните моменти в моя живот!
Цял живот ще помня с какво съм била облечена, когато съм се запознавала със сестра си. Така де… Ти си спомняш как си бил облечен, когато ме срещна за първи път, нали?
Мълчание. Лицето на Люк не изразява нищо.
Той не си спомня, така ли? И как е възможно да не си спомня?!
— Добре де, обаче аз си спомням! — сопвам му се аз. — Беше със сив костюм, бяла риза и тъмнозелена вратовръзка на „Хермес“. А аз бях с моята къса черна пола, велурените ботуши и онази ужасна бяла блуза, която правеше ръцете ми да изглеждат дебели!
— Щом казваш — повдига вежди Люк.
— Всеки нормален човек знае, че първото впечатление е от огромно значение — отбелязвам компетентно и приглаждам тениската си надолу. — Просто искам да изглеждам правилно. Като за сестра.
— И как точно изглеждат сестрите? — вдига усмихнато очи съпругът ми.
— Изглеждат… весело! — Замислям се, после продължавам: — И приятелски настроени. И отзивчиви. И още, като хора, които ще ти направят знак, когато забележат, че презрамката на сутиена ти се вижда.
— Значи ти изглеждаш като истинска сестра! — целува ме Люк. — Отпусни се, Беки! Всичко ще мине чудесно!
— Добре. Ще се отпусна.
Давам си сметка, че съм малко изнервена. Обаче не мога да бъда иначе! Просто още не мога да свикна с мисълта, че съм нечия сестра, след като през целия си живот съм смятала, че съм единствено дете.
Така де, не че съм имала нещо против да бъда сама. Нищо подобно! Тримата с мама и татко винаги сме си прекарвали страхотно. Но нали знаете… Понякога съм чувала другите хора да говорят за братята и сестрите си и съм се питала какво ли е усещането. Никога не съм си представяла, че ще имам възможността да се уверя от първа ръка.
Най-странното от всичко е, че през цялата изминала седмица, накъдето и да се обърна, все сестри виждам. Те са навсякъде! Например онзи ден по телевизията даваха
Все едно целият свят навън се състои само от сестри. И ето, че накрая и аз ставам част от него.
Очите ми се навлажняват и аз започвам да примигвам. Смешна работа, но откакто научих за Джесика, съм почти непрекъснато в това състояние. Снощи прочетох една брилянтна книга:
После и другата история за някаква жена, на която й съобщили, че сестра й е убита, обаче тя отказала да повярва, но после се разболяла от рак и нямало никой, който да поеме грижата за децата й, обаче те успели да открият сестра й, жива, точно навреме, за да се сбогува със сестра си…
О, господи! Май ще се разплача само от мисълта за тези истории.
Поемам си дълбоко въздух и се насочвам към масичката, където съм оставила подаръка си за Джесика. Избрала съм голяма кошница с продукти за баня, плюс няколко шоколада, плюс един фотоалбум с мои снимки от детството.
Освен това съм й купила сребърна огърлица от „Тифани“, която е напълно идентична на моята, обаче Люк отбеляза, че огърлицата вероятно ще дойде в повече, като се има предвид, че това е първата ни среща. Което не ми е напълно ясно. Така де, когато човек обича някого, обикновено му подарява огърлица от „Тифани“! Няма да прекаля, ако това си мисли Люк.
Но тъй като той бе особено настоятелен по този въпрос, обещах, че ще я запазя за по-късно.
Плъзгам по кошницата поглед, изпълнен с леко недоволство. Не трябва ли да…
— Подаръкът си е много добре — изрича Люк, преди да съм успяла да отворя уста. — Няма нужда да добавяш нищо повече.
Ама той откъде знае какво се канех да кажа?!
— Добре де — изричам неохотно. Поглеждам си часовника и усещам как в гърдите ми се надига познатото вълнение. — Почти наближава! Скоро ще бъде тук!
