Беки Б. и аферата с чантата полностью

По предварителен план Джесика трябва да се обади по телефона, когато влакът й пристигне в Оксшот, след което татко ще отиде да я вземе. Какво съвпадение, че точно тази седмица е в Лондон! Иначе живее в областта Къмбрия, която е на стотици километри оттук. Но доколкото схванах, идва на юг за някаква академична конференция. Обаче сега пристига с ден по-рано само за да се запознае с мен!

— Ще слизаме ли вече? — питам и за пореден път си поглеждам часовника. — Може да пристигне и по-рано.

— Чакай малко! — извиква ми Люк и си изключва телефона. — Беки, преди началото на новото вълнение… искам да си поговорим набързо. По темата за нашите покупки от медения месец.

— Добре.

Изпълвам се с недоволство. Точно сега ли трябва да повдига този въпрос?! Та това е един много специален ден! Поне днес би трябвало да има споразумение за прекратяване на военните действия — както по време на войната, когато на Коледа армиите спрели, за да играят футбол.

Не че ние с него сме във война. Нищо подобно. Обаче вчера се поскарахме, когато Люк откри двадесетте халата от китайска коприна под спалнята. И непрекъснато ме пита кога възнамерявам да подредя апартамента. А аз непрекъснато му казвам, че работя по въпроса.

Което си е чистата истина. Работя по въпроса. Долу-горе.

Обаче работата е толкова изтощителна. И няма място за нищо. Освен това точно в разгара на мисленето ми пристигна и новината за отдавна загубената ми сестра. Нищо чудно, че съм малко разсеяна оттогава.

— Просто искам да те уведомя, че говорих с търговците на мебели — казва Люк. — Още в понеделник ще дойдат, за да вземат масата от Дания.

— Ами, хубаво — кимвам сконфузено. — Благодаря. Значи ще ни я изплатят напълно?

— Почти.

— Браво! Значи в крайна сметка не сме се справили чак толкова зле.

— Така е — съгласява се Люк. — Освен ако не броим таксата за престой по складовете, таксата по доставката, цената на повторното опаковане и…

— Ясно — бързам да го прекъсна. — Разбира се. Е, ами… всичко е добре, което свършва добре!

Опитвам се да си лепна на лицето помирителна усмивка, обаче Люк въобще не ме гледа. Отваря куфарчето си и измъква оттам… Ужас!

Сметки от кредитни карти! Сметките от моята най-тайна от тайните карти за спешни случаи. Онзи ден съпругът ми ме помоли да му ги дам, така че нямах никакъв друг избор, освен да ги измъкна от скривалището и да му ги връча.

Не знам защо, обаче тайничко се надявах да не се зачете в тях.

— Ясно! — казвам и усещам, че гласът ми е две октави по-висок. — Значи… видял си ги, а?

— Изплатих ги всичките — отсича кратко Люк. — Скъса ли картата?

— Ами… да.

Люк се обръща и ме поглежда изпитателно.

— Наистина ли го направи?

— Да! — възкликвам, цялата изтръпнала. — Изхвърлих парченцата в кошчето!

— Окей — кимва Люк и насочва вниманието си обратно към сметките. — И не очакваме нищо повече, така ли? Нещо, което си купила наскоро?

Стомахът ми се свива, когато отговарям:

— Ами… не. Това е всичко.

Не мога да му кажа за чантата „Ейнджъл“. Просто не мога. Той все още си мисли, че единственото, което съм купила в Милано, е подарък за него. Засега това е единственият фактор в мой плюс.

Пък и в крайна сметка мога да си я платя и сама. Няма проблеми. Искам да кажа, нали след три месеца ще си имам работа и свой собствен доход. И тогава ще бъде лесно!

За мое облекчение точно в този момент започва да звъни мобилният ми телефон. Изравям го от чантата си и го включвам — на дисплея просветва номерът на Сузи.

Сузи.

Веднага се разтрепервам. Вторачвам се в името й и в душата ми се надига добре познатата от известно време болка.

Не съм говорила със Сузи откакто си тръгнахме след кръщенето. Тя не се обади… аз също. Щом е толкова заета и се чувства толкова щастлива с прекрасния си нов живот, то значи и аз съм така. А тя дори не знае, че си имам сестра.

Засега.

Натискам зеления бутон и си поемам дълбоко дъх.

— Здрасти, Сузи! — възкликвам с приповдигнат тон. — Как си? Как е семейството?

— Добре съм — отвръща Сузи. — Всички сме добре. Нали знаеш — все същата стара…

— А как е Лулу! — насилвам се да попитам. — Предполагам, че двете сте много заети да правите толкова неща заедно.

— Тя е… добре — отговаря Сузи, но този път звучи сконфузено. — Слушай, Беки! Точно за това исках да…

— Всъщност, аз имам една интересна новина за теб — прекъсвам я безцеремонно аз. — Познай какво стана! Оказа се, че съм имала отдавна загубена сестра!

Тишина, подсказваща шок.

— Какво?! — изрича накрая Сузи.

— Да, вярно е! Имам си полусестра, която никога не съм виждала. Точно днес ще се запозная с нея. Нарича се Джесика.

— Аз… направо не мога да повярвам! — Сузи определено звучи шашната. — Ти имаш сестра!

— Не е ли страхотно?! Винаги съм си мечтала да имам сестра!

— Колко… на колко е години?

— Само с две години по-голяма от мен. Почти сме на едни години. Надявам се, че двете с нея ще станем много добри приятелки! — добавям небрежно. — Всъщност, ще бъдем по-близки дори и от приятелки. Нали все пак имаме една и съща кръв. Връзката ни ще продължи цял живот!

— Да — изрича Сузи след кратка пауза. — Може би си права.