В продължение на няколко секунди никой не казва нищо. Но тишината е приятна. Просто сме си само ние двамата, сгушени в прегръдките си, отпуснати, спокойни и щастливи, че сме заедно — точно както бяхме на медения ни месец. Усещам как ме изпълва облекчение. Мама беше права! Първото голямо скарване действително прочисти въздуха! Сега сме по-близки и от преди!
— Обичам те — промърморвам аз.
— И аз те обичам — целува ме той по носа. — Но трябва да тръгваме.
— Окей! Ще сляза долу, за да проверя дали колата ни вече ни чака!
Тръгвам по коридора, носеща се на розов облак от щастие. Всичко е просто перфектно! Всичко! Докато минавам покрай подносите, грабвам една чаша шампанско и отпивам няколко глътки. Може би тази вечер ще танцуваме. След вечерята. Когато всички останали си тръгнат, ние с Люк ще отидем в някой нощен клуб и ще отпразнуваме случая както се полага — само ние двамата!
Подскачам щастливо надолу по стълбите, все още с чаша в ръка, и отварям вратата към рецепцията. После се заковавам на място. Няколко метра по-нататък някакъв тип с тясно лице и костюм на тебеширени ивици разговаря нещо с Джанет, рецепционистката. Незнайно защо ми се струва познат, обаче не мога да си спомня откъде…
И тогава стомахът ми се преобръща от ужас.
Да, сещам се!
Това е онзи тип от Милано! Това е онзи, който пое чантите от ръцете на Нейтън Темпъл! Ама какво прави точно той тук?
Пристъпвам предпазливо напред, за да чуя за какво си говорят.
— Значи господин Брандън
Мамка му!
Скривам се зад вратата и я затварям. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И сега какво следва?
Отпивам от шампанското си, за да си поуспокоя нервите. А после пак отпивам. Двама от служителите на Люк минават покрай мен и ме поглеждат учудено, а аз им се ухилвам весело.
Добре де. Не мога вечно да се крия зад тази врата! Повдигам се на пръсти и надниквам през стъкления панел в горната част на вратата, за да проверя какво става на рецепцията. Слава богу! Онзи с костюма на тесни ивици е изчезнал! С огромна въздишка на облекчение аз отварям рязко вратата и поемам безгрижно към рецепцията.
— Здрасти! — поздравявам нехайно Джанет, която печата нещо скоростно на компютъра си. — Кой беше преди малко? Онзи, който говори с теб?
— О, той ли? Ами, работи за някакъв тип на име… хммм… Нейтън Темпъл.
— Ясно. И какво… какво искаше?
— Странна работа! — смръщва се тя. — Непрекъснато ме питаше дали Люк „е по-добре“!
— А ти какво му отговори? — настоявам, като се опитвам да не позволя на напрежението си да ми проличи.
— Е, аз, разбира се, казах, че Люк е добре. И никога не е бил по-добре! — Засмива се щастливо, но когато най-сетне зърва физиономията ми, спира да печата. — О, божичко! Значи всъщност не е добре, така ли?
— Какво?!
— Този човек е бил лекар, нали? — пита тя и се привежда поверително към мен, след което прошепва: — На мен можеш да кажеш, Беки! Да не би Люк да е хванал някаква ужасна тропическа болест, когато обикаляхте света?
— Не, разбира се, че не е!
— Тогава, да не би да е нещо със сърцето му? Или може би бъбреците? — очите й се навлажняват. — Нали знаеш, че… тази година загубих леля си. Въобще не ми беше лесно, да ти призная честно.
— Моите съболезнования! — побързвам да я успокоя аз. — Но повярвай ми, няма смисъл да се тревожиш за Люк! Той си е добре! Всичко е добре, всичко…
Вдигам поглед и… думите ми застиват на устата.
Моля те, господи, само това не!
Това не може да е истина!
Самият Нейтън Темпъл влиза в нашата сграда!
Сега е доста по-едър и по-огромен, отколкото си го спомням. И е облечен в същото онова кожено палто, което пробва в Милано. Целият излъчва власт, пари и аромат на скъпи пури. А проницателните му сини очи са се впили право в мен.
— Здравейте, госпожо Брандън! — изрича той с лекия си кокни акцент. — Ето че отново се срещаме!
— Здр… Здравейте! — смотолевям аз. — Каква… приятна изненада!
— Все още ли се радвате на чантата си? — пита той и очите му се усмихват.
— О, да! Тя е… фантастична!
А мисълта ми препуска в следната насока: „Трябва веднага да го махна оттук! Трябва автоматично да го измета оттук!“
— Дойдох да говоря със съпруга ви за моя хотел — изрича с най-любезен тон той. — Дали ще бъде възможно?
— Точно така — преглъщам аз. — Разбира се. Страхотно! Единственият проблем е, че Люк, за съжаление, е малко зает. Бихте ли желали едно питие? Можем да отскочим до бара… да си побъбрим… а вие да ми разкажете всичко за това…
Да! Аз съм истински гений! Ей сега ще го измъкна навън! Ще му купя няколко питиета… и Люк никога няма да разбере…
— Нямам нищо против да го почакам — отбелязва Нейтън Темпъл и отпуска грамадното си тяло в един от кожените фотьойли. — Само ви моля да му съобщите, че съм тук. — Очите му се впиват в моите и той ми намига. — Доколкото разбирам, той се е възстановил от болестта си.
Сърцето ми претупва.
— О, да! — възкликвам с най-чаровната си усмивка. — Той е… той вече е доста по-добре! Благодаря ви за цветята!
Хвърлям поглед към Джанет, която следи тази размяна на реплики с доста озадачена физиономия.
