Люк отваря уста, за да отговори, обаче Нейтън Темпъл вдига ръка, за да го накара да спре. Поднася огънчето към пурата си, дръпва си няколко пъти, след което изрича:
— Моля да ми простите, че се появявам тук така неочаквано! Но когато искам нещо, не обичам да се мотая. Просто отивам и го грабвам! Точно както и вашата мила съпруга тук! — Намига ми. — Убеден съм, че ви е разказала нашата малка историйка!
— Мисля, че най-хубавото ми е спестила — отвръща Люк през стиснати устни.
— Много харесвам вашата съпруга — изрича топло Нейтън Темпъл. Издиша облак дим и ме оглежда одобрително. — Ако някога решиш, че искаш да работиш за мен, сладурче, само ми звънни!
— Господи! — изписквам шокирано. — Ами… благодаря!
Поглеждам притеснено към Люк. На челото му се е по-явила позната вена и пулсира ли, пулсира.
— Беки — изрича най-учтиво той, — може ли да разменим две думи? Моля ви да ни извините за момент! — обръща се към неочаквания си гост той.
— Няма проблеми — махва Нейтън Темпъл с пурата си. — Тъкмо ще си я изпуша на спокойствие. А после можем да поговорим за бизнес.
Люк ме побутва към малката заседателна зала и затваря вратата след себе си. Когато се обръща към мен, забелязвам, че физиономията му е напрегната и делова. Виждала съм го такъв само когато уволнява свои служители.
О, господи! Не знам защо, обаче ме обзема страх!
— Добре, Беки. Започни от самото начало. Не, по-скоро — от средата — как точно се запозна с Нейтън Темпъл?
— Запознах се с него, докато бяхме в Милано — изричам колебливо аз. — Аз бях в един магазин и той… той ми направи една услуга.
— Направил ти
Настъпва продължителна тишина, изпълнена с пулсиращата ми агония.
— Ами имаше една… една чанта… — смотолевям накрая.
— Чанта ли?! Купил ти е чанта?
— О, не! Аз си я купих! Обаче той ме изкара на първо място в списъка! Беше наистина много мил! А аз пък му бях много благодарна и… — Започвам да кърша ръце. — Та когато се върнахме в Англия, той ми звънна и каза, че много държи ти да вземеш участие в откриването на неговия хотел…
— А ти какво отговори? — обажда се Люк със заплашително спокоен тон.
— Проблемът е… — Преглъщам. — Помислих си, че за теб ще бъде удоволствие да направиш промоцията на голям хотел.
Внезапно вратата се отваря с трясък и вътре влетява Гари.
— Ама какво става тук?! — извиква той с широко отворени очи. — Какво прави при нас Нейтън Темпъл?
— Питай Беки — посочва ме Люк. — Доколкото схващам, тя доста често си е говорила с него.
— Ама аз нямах представа какъв е той! — опитвам се да се защитя. — Нямах никаква представа! За мен той беше просто един любезен господин с кокни акцент, който ме уреди за чантата…
— Чанта ли?! — стряска се Гари и главата му се обръща рязко от Люк към мен. — Каква чанта?
— Беки очевидно е предложила моите услуги на Нейтън Темпъл в замяна на някаква чанта — отвръща хладно Люк.
— На чанта?! — ококорва още по-широко очи Гари.
— Не става въпрос просто за някаква си обикновена чанта! — възкликвам, напълно разбита. — Става въпрос за чанта „Ейнджъл“, която се продава в изключително ограничени бройки! В целия свят има само няколко такива! И беше на корицата на „Вог“! Всички филмови звезди си мечтаят да имат такава!
Двамата мъже се вторачват мълчаливо в мен. Нито един от тях не ми изглежда особено впечатлен от чутото.
— А освен това — продължавам, като си давам сметка, че цялата горя, — помислих си, че откриване на подобен голям хотел ще се отрази отлично на вашата фирма! Това е петзвезден хотел! И там ще се виждат само знаменитости!
—
— Въобще не си давах сметка за това! — прошепвам отчаяно. — Мислех си, че става въпрос за брилянтна сделка!
— Успокой се, шефе — намесва се Гари. — Все още не сме му обещали нищо…
— Ние не, но тя му е обещала! — натъртва Люк и Гари се обръща шокирано към мен.
— Аз… не може да се каже, че съм му обещала — отвръщам разтреперана. — Просто казах, че… че… за теб ще бъде удоволствие!
— Даваш ли си сметка, колко много влошава нещата всичко това? — простенва Люк, хванал се за главата. — Беки, защо не ми каза по-рано?! Защо не ми каза още докато бяхме в Милано?
Гробна тишина.
— Защото ангелската ми чанта струваше две хиляди евро — отговарям накрая едва чуто. — Помислих си, че ще ми се ядосаш.
— Господи боже мой! — Люк вече звучи на края на силите си.
— Пък и не исках да те притеснявам! Ти беше толкова зает с офертата към „Аркодас Груп“! Реших, че ще се оправя и сама. И всъщност тъкмо бях започнала да се оправям!
— Да се оправяш, значи — поклаща невярващо глава Люк. — И как точно се оправяш?
— Казах на Нейтън Темпъл, че си болен. — Преглъщам.
Бавно, много бавно изражението на Люк се променя.
