— Да звънна ли на Люк и да го извикам? — обажда се по едно време тя.
— Не, няма нужда! Искам да кажа… не се притеснявай! Аз ще се кача и лично ще му съобщя! — изписквам малко по-силно от приличното.
И се насочвам към асансьорите, а цялото ми тяло трепери от напрежение.
Добре де. Все още мога да се справя с тази ситуация. Ще изведа Люк от сградата през задната врата, като му кажа, че някой е разлял вода във фоайето и подът е доста хлъзгав. Да! И после ще се качим в колата… и аз ще се престоря, че съм забравила нещо… и ще се върна при Нейтън Темпъл… и ще му кажа…
— Беки?
Едва не подскачам до тавана, когато зървам Люк да слиза по стълбите, като взема по две стъпала наведнъж. Лицето му цялото грее от щастие. Облича си сакото в крачка.
— Пристигнала ли е колата? — пита той, но когато забелязва скованото ми изражение, възкликва изумено: — Скъпа, добре ли си?
Или може би най-добре е да му кажа всичко.
Съзерцавам го нямо в продължение на няколко секунди, а стомахът ми ври и кипи.
— Ами… Люк… — успявам да смотолевя накрая.
— Да?
— Има… има нещо, което трябва да ти кажа. — Преглъщам едва-едва и продължавам: — Трябваше да ти кажа още преди седмици, обаче… не ти казах… и се опитах да се справя сама с него, обаче…
Внезапно си давам сметка, че Люк въобще не ме слуша какво му говоря. Очите му притъмняват като градоносен облак, когато над рамото ми се спират върху фигурата на Нейтън Темпъл.
— Този не е ли… — Започва да клати невярващо глава. — Ама какво прави той тук? Мислех си, че Гари вече се е отървал от него!
— Люк…
— Чакай малко, Беки. Това е много важно! — Изважда си мобилния телефон и набира някакъв номер. — Гари — изрича тихо, — какво прави Нейтън Темпъл в нашето фоайе? Доколкото знам, ти работеше по този въпрос.
— Люк — опитвам отново.
— Скъпа, почакай малко! — Обръща се и продължава да говори в телефона: — Да де, обаче той е тук! По-реален от това не би могъл и да бъде!
— Люк, моля те, чуй ме! — започвам да го дърпам за ръкава.
— Беки, каквото и да е, не може ли да почака за по-късно? — обръща се към мен Люк нетърпеливо. — Имам един проблем, който се налага да оправя…
— Но нали точно това се опитвам да ти кажа от няколко минути! — изричам отчаяно аз. — Точно за твоя проблем става въпрос. За Нейтън Темпъл!
Люк се втренчва в мен, очевидно неспособен да проумее нищо.
— Как е възможно да има нещо общо с Нейтън Темпъл?! Та ти въобще
— Ами… всъщност… познавам го — прехапвам устни аз. — Донякъде.
Настъпва тишина. Много бавно Люк изключва телефона.
— Ти познаваш „донякъде“ Нейтън Темпъл?
— Ето го и господин Брандън! — достига до нас нечий звънлив глас. Вдигаме погледи и забелязваме, че Джанет е забелязала Люк и го сочи. — Люк, имаш посетител!
— Идвам веднага, Джанет! — извиква й в отговор Люк с професионална усмивка. Когато се обръща към мен, продължава да се усмихва по същия начин. — Беки, какво става тук, за бога?!
— Ами… това е малко дълга история — отговарям аз, цялата зачервена като домат.
— Възнамеряваше ли да споделиш въпросната история с мен — поне на някакъв етап? — Усмивката на Люк продължава да стои на лицето му, ала в гласа му се усеща хлад.
— Да, разбира се! Просто… просто чаках подходящия момент.
— Мислиш ли, че точно този момент е подходящ? Като се има предвид, че той е само на някакви си шибани метри оттук?
— Ами… да! Абсолютно! — Преглъщам нервно и продължавам: — Ами… всичко започва в… в един магазин… и…
— Вече е прекалено късно — прекъсва ме той. — Той идва към нас!
Проследявам погледа на Люк и цялото ми тяло настръхва. Нейтън Темпъл е станал от фотьойла си и се приближава към нас.
— Ето го и него! — избумтява до нас дрезгавият му глас. — Толкова трудно уловимият Люк Брандън! Значи криете съпруга си от мен, така ли, млада госпожо, а? — възкликва той и размахва с престорена заканителност пръст.
— Разбира се, че не! — изписквам аз. — Ами… Люк… познаваш ли Нейтън Темпъл? С него се запознахме в Милано, нали си спомняш, скъпи? — И отправям към съпруга си най-ярката усмивка на добрата домакиня, сякаш съм организирала коктейл и всичко това е напълно в реда на нещата.
— Добър вечер, господин Темпъл — изрича с перфектно овладян тон Люк. — Много се радвам, че най-сетне можем да се запознаем лично!
— Удоволствието е мое! — тупва го по гърба Нейтън Темпъл. — Е, надявам се, че вече сте по-добре, нали?
Люк ме поглежда крадешком, а аз му отвръщам с агония в очите.
— Чувствам се доста добре, благодаря — отвръща накрая. — Мога ли да знам с какво е свързано… това ваше неочаквано посещение?
— Ето какво — отбелязва Нейтън Темпъл, бръква в джоба на сакото си и изважда оттам сребърна табакера за пури с монограм. — Доколкото схващам, вие не сте получили нито едно от обажданията от моя офис.
— През тази седмица бях изключително зает — отговаря Люк, без да му трепне окото. — Приемете искрените ми извинения, но очевидно секретарките ми са пропуснали да ме уведомят за вашите обаждания. За нещо конкретно ли желаете да говорим?
— За моя хотел — отговаря Нейтън Темпъл и предлага пура на Люк. — За нашия хотел, бих казал!
