Отправям се бавно към прозореца, притискам лице в студеното стъкло и се втренчвам в потока от коли и хора отдолу. Светлините на светофара на ъгъла светват червено и колите се заковават на място. После светва зелено и колите се втурват напред като побеснели. После отново става червено — и нова група коли се заковават на място.
Сузи не ми се обади. А минаха повече от две секунди.
Тя няма да се обади. Вече живее в различен свят. Свят на памперси и пикници и ферми за пеперуди. В този свят вече няма място за мен и моите тъпи проблеми.
Главата ми ще се пръсне. Сърцето ме заболява от разочарование. Наясно съм, че двете със Сузи не се разбираме много добре в последно време. Но аз си мислех… Наистина вярвах…
Преглъщам на сухо.
Може пък да взема да се обадя на Дани. Само че… Вече му оставих цели шест съобщения, а той не ми отговори на нито едно от тях.
Както и да е. Няма значение. Въобще няма значение. Очевидно ще трябва да се стегна и да се оправям сама.
Насочвам се с колкото решителност ми е останала към кухнята. Това, което сега ще направя, е… да си приготвя един хубав чай. Да. И оттам нататък ще му мисля. Включвам чайника, пускам едно пликче с чай в чашата, която свалям от рафта, и отварям хладилника.
Никакво прясно мляко.
За части от секундата ми идва отново да се строполя на пода и да се разридая като дете.
Но вместо това си поемам дълбоко дъх и вдигам гордо брадичка. Добре… Значи ще изляза и ще купя прясно мляко. И ще заредя хладилника. Няма да ми се отрази зле да изляза малко на чист въздух и да се разсея от проблемите си.
Грабвам си чантата, мацвам си някакъв гланц за устни и излизам от апартамента. После през централния вход на кооперацията и ето ме на улицата. Вървя покрай онзи странен магазин със златните мебели и влизам в супермаркета на ъгъла.
В мига, в който прекрачвам прага му, усещам, че самообладанието ми се възвръща. Вътре е топло и успокояващо, ухае прекрасно на кафе, сирене и някаква вкусна супа. Всички продавачи носят дълги, колосани престилки на ивици и приличат на истински френски производители на сирене.
Вземам една кошничка, насочвам се към щанда с млякото и вземам две половинки органично мляко с ниска масленост. После погледът ми пада върху бурканче луксозно гръцко кисело мляко. Може пък да взема няколко, та да си повиша настроението. Слагам и киселото мляко в кошницата си, заедно с няколко кофички вкусен шоколадов мус. После протягам ръка към великолепен стъклен буркан с деликатесни пияни вишни.
„Това си е глупаво пилеене на пари! — прошепва в главата ми нечий глас. — Та ти дори не обичаш пияни вишни!“
Странна работа — гласът ми прилича малко на този на Джес. Освен това аз много обичам пияни вишни. Е, почти де.
Разтърсвам раздразнено глава и пъхвам буркана в кошницата си, а после се придвижвам към следващия рафт и протягам ръка към една малка пица с маслини и аншоа.
„Боклуци с безбожна надценка! — отново прокънтява гласът в главата ми. — Можеш да си приготвиш пица и сама, при това само за 20 пенса!“
„Млъквай! — срязвам мислено наглия глас. — Знаеш, че няма да мога! Махай се!“
Хвърлям пицата в кошницата си, а после тръгвам покрай рафтовете със забързана крачка, като по пътя грабвам кутийки с изсушени плодове, няколко вида сирена, трюфели с натурален шоколад, френска торта с ягоди…
Обаче гласът на Джес непрекъснато звучи в главата ми като досадна муха.
„Излишно пилеене на пари! Какво стана с бюджета ти, а? Мислиш си, че като грабиш продукти по този начин, ще си върнеш Люк обратно, така ли?!“
— Престани! — изричам на глас, напълно съсипана. Господи, като че ли полудявам! Грабвам предизвикателно три кутийки руски хайвер и ги пъхвам във вече преливащата ми от продукти кошница, след което затътрям крака към касите. Тръсвам кошницата и пъхвам ръка в чантата, за да извадя кредитната си карта.
Момичето на касата започва да маркира стоките, като ми се усмихва мило.
— Тортата е великолепна! — отбелязва, като вдига весело кутията. — Както и сушените плодове! А хайвера, боже! — Поглежда ме с възхищение и пита: — Да не би да ви предстои официална вечеря?
— О, не! — дръпвам се ужасена аз. — Не ми предстои никаква официална вечеря! Аз просто… просто…
Но изведнъж нещо в мен се скъсва. Не съм в състояние да кажа каквото и да било.
Изведнъж се усещам като пълна глупачка. Премествам поглед върху тъпата купчина луксозни храни с безумна надценка, които минават през касата, и лицето ми постепенно пламва. Но какво правя, за бога? Защо въобще купувам всичко това? Нямам нужда от тях. Джес бе напълно права!
Джес е напълно права!
Тази мисъл ме кара да примигна неловко няколко пъти и да извърна глава. Не желая да мисля за Джес.
Но не мога да не мисля. Не мога да прогоня мислите, които кръжат в главата ми като огромни, черни гарвани. И точно в този момент чувам и строгия глас на Люк: „Сестра ти е много добър човек!… Тя е честна, трудолюбива и на нея спокойно може да се разчита… Смятам, че можеш да научиш много от твоята сестра…“
