— Отлично знам, че с Джес не успяхте да се разберете — изрича накрая, като вдига поглед към мен. — Но трябва да знаеш едно — сестра ти е много добър човек! Тя е честна, трудолюбива и на нея спокойно може да се разчита! Посветила е часове наред от свободното си време, за да изработи това тук! — И почуква по диска. — Сама ни предложи да го направи, без да поиска нито някакво заплащане, нито дори благодарност! Бих казал, че тя е напълно безкористна и лоялна личност! — Прави няколко крачки към мен и ме пронизва с безмилостен поглед. — Смятам, че можеш да научиш много от твоята сестра!
Лицето ми пламва от огромния шок. Отварям уста, за да кажа нещо, ала оттам нищо не излиза.
— Трябва да тръгвам — казва накрая съпругът ми, като си поглежда часовника. — Само да си взема багажа.
И излиза с широки крачки от кухнята. Обаче аз стоя като закована — не съм в състояние да направя и четвърт стъпчица.
— Тръгвам — обявява Люк, като надниква през вратата на кухнята с куфара в ръце. — Не знам кога ще се върна.
— Люк… много съжалявам… — успявам най-сетне да се обадя аз, макар и с треперещ глас. — Много съжалявам, че те разочаровах толкова много! — Вдигам глава и се опитвам да се овладея. — Но ако наистина искаш да знаеш… и ти ме разочарова. Ти се промени. По време на медения ни месец беше съвсем различен човек — забавен, весел. Беше забавен, спокоен, мил и любезен…
И внезапно в главата ми нахлуват спомени за Люк отпреди няколко месеца. Как седи на килимчето си за йога, с изрусените от слънцето плитки и обицата си. Как ми се усмихва под кристално синьото небе на Шри Ланка. Как протяга нежно ръка и докосва моята…
Пронизва ме болка и копнеж. Онзи спокоен, щастлив човек няма нищо общо с напрегнатия човек, който стои сега пред мен.
— Ти си различен. — Думите излизат от устата ми, придружени от ридание, и усещам как по бузите ми се стичат издайнически сълзи. — Отново се превърна в човека, който беше преди. Превърна се в онова, за което някога ми обеща, че никога повече няма да бъдеш! — Изтривам сълзите си и продължавам: — Не така си представях семейния живот, Люк!
Настъпва тишина.
— Аз също — изрича накрая той. Долавям позната закачливост в гласа му, ала нищо по лицето му не се усмихва. — Налага се вече да тръгвам, Беки. Чао!
Обръща се, тръгва и само след няколко секунди чувам затръшването на входната врата.
Преглъщам няколко пъти, като се опитвам да се овладея. Обаче сълзите вече се стичат безпрепятствено по лицето ми и краката ми треперят. Отпускам се на пода на кухнята и заравям лице в ръцете си. Люк замина. И дори не пожела да ме целуне за довиждане.
Не мога да помръдна. Не знам колко време е минало. Седя си така, на пода, обгърнала коленете си с ръце, от време на време изтривайки сълзите от бузите си. Не знам точно кога, но в даден момент сълзите ми пресъхват. Поемам си дълбоко дъх. Започвам да се успокоявам. Ала онова гадно усещане за празнина в стомаха ми все още си седи там.
Основете на брака ни са разклатени. А не е минала и година.
Накрая успявам някак си да се изправя на крака. Схванали са се. Чувствам се куха и изпразнена от съдържание. Насочвам се бавно съм празната, тиха трапезария. В средата, точно в центъра, се е разположила гордо нашата прекрасна, резбована дървена маса от Шри Ланка.
При вида й отново ме напушват сълзи. Такива мечти имах за тази маса… Такива мечти лелеех за нашия прекрасен семеен живот… Всички те се стълпяват точно в този момент в главата ми — блясъкът на красивите свещи, как сервирам вкусните си ястия, как Люк ми се усмихва с много обич, как всичките ни приятели седят около тази маса…
Внезапно копнежът ми се материализира във формата на остра, физическа болка. Трябва веднага да говоря със Сузи! Трябва да чуя гласа й! Само тя ще знае какво може да се направи. Тя винаги знае!
Втурвам се, почти подтичвам към телефона. Бързо набирам номера й.
— Ало? — чувам от другата страна нечий писклив женски глас, който със сигурност не принадлежи на Сузи.
— Здравейте! — изричам стреснато аз. — Обажда се Беки. Да не би да говоря с…
— Лулу, точно така! Здравей, Беки! Как си?
Кристалният й, стържещ глас минава като шкурка по опънатите ми нерви.
— Благодаря, добре съм. Извинявай, но Сузи да е случайно там?
— Тъкмо поставя близнаците в столчетата им в колата. Заминаваме на пикник, в Маршам Хауз. Знаеш ли го?
— Ами… — потривам горещото си чело, — не, не го знам.
— О, значи на всяка цена трябва да го видиш! Космо, миличък! Не в дрехите, скъпи! Това е една страхотна къща на националния тръст. И е прекрасно място за деца. Имат си ферма с пеперуди!
— Ясно — успявам да промърморя. — Страхотно!
— Веднага ще й кажа да ти се обади, става ли? Само след две секунди.
— Добре, благодаря — отвръщам облекчено. — Би било прекрасно наистина. Само й кажи… Кажи й, че наистина спешно трябва да говоря с нея!
