Като не видя никой друг в хижата, той изруга на глас, отиде до входната врата и извади ножа си, докато влизаше. Посрещна го миризмата на горящи дърва и тютюн. Стаята бе простичко обзаведена с дебела дъбова маса от едната страна, а до нея рафтове, отрупани със сухи продукти и други необходими неща. Леглото представляваше рамка с дебел дюшек, натъпкан с гъши пух, и кожени завивки — единственият разкош на това място. На куки висяха няколко газени незапалени лампи.
Фигурата се размърда и се протегна в стола като ленива котка, будеща се от дрямка. Бе як мъж с бирено коремче. Имаше сива коса, сплетена на плитка зад гърба, и няколкодневна четина със същия цвят по бузите и брадичката. Под тежкото си пътно наметало носеше торбести панталони и лекьосана туника, вързана чак до гърлото. Беше свалил ботушите си и ги бе оставил край огъня. И двата му вълнени чорапа имаха големи дупки на пръстите и на петите.
— Виждам, че си се разположил като у дома си, Симон.
Зелените очи на госта заискриха весело от раздразнението на Грейлин.
— Че как иначе? Да не очакваш да ми мръзнат топките навън, докато те чакам цял ден?
— Защо си тук?
— Как са палетата? — попита Симон и пристъпи да погледне през прозореца.
— С най-голямо удоволствие ще ги пусна да те поздравят, ако не отговориш на въпроса ми.
Симон вдигна ръка и смукна продължително от лулата си, така че сиянието в чашката ѝ се усили.
— Всичко е наред. Няма защо да безпокоиш момчетата. Надявам се, че са добре.
— Защо си тук?
Симон му махна да донесе стола от масата, сякаш къщата бе негова. Грейлин така и не си бе направил труда да сложи втори стол до огнището, защото не приемаше гости. Компанията на Аамон и Калдер му бе достатъчна.
Въпреки това той придърпа стола по-близо до огъня, надвит от любопитство. Симон хи Ралс бе негов търговски партньор в Савик и му помагаше в бартера на стоки, за да се сдобие с нещата, които му бяха нужни тук, в дивото — това го правеше най-близкото нещо до приятел, с което човек можеше да се сдобие по тези места. Освен това Симон бе един от малцината, които знаеха истинската самоличност на Грейлин — той самият я криеше, използвайки измислено име, което редовно сменяше.
Подобна измама и без това не би свършила работа при Симон. Докато Грейлин търгуваше с кожи и сушено месо, стоката на Симон бяха тайните и слуховете. Освен това двамата се познаваха още много преди Грейлин да пристигне тук, от две десетилетия. Едно време Симон беше алхимик в Калето и пътищата им се пресичаха от време на време, най-вече в кръчмите. Но в крайна сметка Симон бе лишен от робата си и изгонен, защото предпочиташе виното пред книгите и преподаването.
„Или поне така се говореше.“
Всъщност голяма част от историята на Симон бе съмнителна. Грейлин подозираше, че в този човек се крие нещо много повече. Колкото и да пиеше, Симон рядко изглеждаше пиян. Вместо това под престореното му веселие се криеше проблясък на твърда стомана, а под празното му дърдорене — определена цел.
Все пак бе опазил тайната на Грейлин през всичките тези години и той го търпеше точно затова. Но търпението му си имаше граници.
Грейлин тропна стола до огъня и седна.
— Обяснявай.
Симон се размърда, бръкна под тежкото си наметало и извади руло пергамент, запечатано с восък. Подаде му го, но Грейлин просто скръсти ръце. Бе познал в него съобщение на вестоврана и нямаше интерес да прочете какво пише там. Сега светът му се състоеше от тази хижа, тази гора и верните му братя. Той нямаше нужда от нищо друго и не искаше нищо друго.
Симон го гледа известно време, после завъртя свитъка в пръстите си, докато червеният восъчен печат се озова срещу Грейлин.
— Запечатано е със знака на Манастира.
Сърцето на Грейлин се сви.
— От Мир — добави Симон.
— Знам къде е Манастира — изръмжа мрачно Грейлин. — Защо това трябва да ме засяга?
Симон се облегна, продължаваше да опипва свитъка.
— Вестовраната пристигна вчера — каза той. — Беше пратена до мен… но предназначена за теб.
— Ако е така, значи не си си удържал на думата. За да знае някой, че съм още жив, за да знае, че можеш да се свържеш с мен, значи трябва да си споделил онова, което се бе заклел да пазиш в тайна.
Симон сви рамене.
— Нарушил съм клетвата към един клетвопрестъпник. Със сигурност не можеш да ме виниш за това.
Грейлин стана и сви ръката си в юмрук.
Симон въздъхна.
— Успокой се. Имаше няколко души, които се нуждаеха от истината и тя можеше да им бъде поверена.
— Като на теб ли?
— Като на игуменката на Манастира.
Грейлин познаваше тази жена и я уважаваше. Бавно се отпусна в стола.
— Ти не си глупак, Грейлин. Не си някакво наивно пале. Със сигурност разбираш, че някои неща могат да надделеят дори над дадената дума. И го показа доста ясно в миналото. Нима любовта не те накара да престъпиш клетвата си?
Грейлин усети как лицето му пламва, не от срам, а от надигащ се гняв.
— Мислиш ли, че е нужно да ми напомняш за…
Симон го прекъсна с вдигане на ръка.
— Честна сделка.
Озадачен от думите му, Грейлин си пое дъх, после отсече:
— Какво имаш предвид?
— Тъй като разкрих тайната ти, за отплата ще ти дам една от моите.
