Сега, докато избутваше лодката с пръта, той си спомни първата им нощ заедно. Страхът го бе направил нежен, след като знаеше колко са я наранявали в миналото. Влезе в нея бавно, оставяйки я да го придърпа по-навътре. Скоро страстта им се разпали до пожар, който не можеше да бъде овладян. След това тя дълго трепери под него. Едва след като го пусна, той осъзна, че треперенето ѝ на наслада е преминало в тихо хлипане.
Тя му обясни, че сълзите ѝ са предизвикани от радост и тъга. През целия ѝ живот никога не била обладавана с такава любов и нежност. След това двамата се радваха на много нощи заедно, сплетени в обятията си, откривайки един за друг много повече, отколкото думите можеха да изразят — докато накрая коремът ѝ не се изду от дете. Той не знаеше дали бебето е негово или на краля. Но когато Торант нареди то да бъде извадено, сякаш е лайно в нощно гърне, Грейлин знаеше какво трябва да направи.
Трябваше да наруши клетвата си.
Сега се взираше в Марейн, застанала самотна на брега на блатото, и в сърцето си знаеше истината.
„Аз погубих всички ни.“
Грейлин трепереше, хванал в ръка навития пергамент. Сведе поглед към него. „Какво ли съдържа? Дали надежда за изкупление или жестокост, която не бих могъл да преживея?“
Колкото и страх да му вдъхваше, той трябваше да знае.
Счупи восъчния печат и разви съобщението. Първите думи, изписани с красив почерк, отвориха наново рана, която отдавна бе заздравяла.
„До Грейлин си Мур…“
Почетното „си“, обозначаващо положението му на рицар. Преди десет години той бе лишен от него и му бе забранено да го ползва. Не бе посмял да го включи дори в многото си фалшиви имена. Тези две букви бяха пълни с болка, както телесна, така и сърдечна. Искаше му се да захвърли свитъка в огнището, но пръстите му го стиснаха.
„Щом съм стигнал дотук.“
Прочете остатъка от съобщението. Макар и кратко, значението му бе толкова огромно, че не можеше да го побере цялото в измъченото си тяло. То бе прекалено жалък съсъд.
„Детето на Марейн е живо, или поне така подозираме.“
Сълзи замъглиха зрението му, докато поглъщаше останалото.
„Иди в Спокоен кът между Близнаците. Чакай в «Златният клон». Ще се постарая да я доведа там или ако не мога, да пратя вест. Заведи я до Ръба, скрий я там.“
Нямаше подпис, но Грейлин вярваше на Симон кой е авторът на съобщението. Ако детето на Марейн бе оцеляло по чудо в блатата, можеше в крайна сметка да се е озовало в Манастира.
Той свали пергамента.
— Възможно ли е да е вярно? — попита едновременно и себе си, и Симон.
Бившият алхимик — и може би член на Скритата роза — грабна свитъка и го хвърли в огъня.
— Както вече казах — рече той, — продадената тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.
Грейлин се взря в пламъците, докато съобщението се сгърчваше до горяща пепел.
— В крайна сметка — продължи Симон, — единственото, което има значение, е как ще реагираш
Грейлин се поколеба, сякаш балансирайки на някакъв остър ръб. Знаеше за Спокоен кът — град, разположен между Близнаците, две езера в сърцето на Облачен предел. Но знаеше също какво би означавало да се опита да стигне дотам.
— Аз наруших една клетва и дадох друга — каза той с дрезгав от мъка глас. — Никога да не стъпвам в Халенди, под заплаха от смърт.
Симон се приведе и вдигна нещо, скрито от другата страна на стола. Трябваше да използва и двете си ръце, за да сложи дългия пакет на коленете си.
— Това не е всичко, в което се закле. Също така даде клетва никога повече да не докосваш стомана, никога да не носиш рицарско оръжие.
Алхимикът отметна плата и разкри меч в ножница. Изтегли сребристото острие, ярко и блестящо. На него бяха изрисувани виещи се лози, натежали от гроздове. Тази украса бе в чест на владенията на Грейлин в Широзем, хълмиста земя, охлаждана от сянката на високите скали на Земелом, където се простираха обширните лозя на семейството му.
— Сърцетрън. — Познал острието, Грейлин направи крачка назад. — Мислех, че е претопен и унищожен.
„Също като живота ми.“
— Само изгубен за известно време — поправи го Симон. — Розата смята, че някои артефакти си струва да бъдат съхранени.
И прибра меча в ножницата.
— Клетвите ми… — прошепна Грейлин. — Колко от тях мога да наруша и да си остана същия човек?
— Мен ако питаш, ти се отрече от първата клетва с надеждата да спасиш детето на Марейн. Следователно тя има предимство пред онези, които си дал по-късно. Ако се върнеш, ти просто продължаваш същото нарушение, което бе прекъснал за известно време и за което вече си наказан. — Сви рамене. — Оттук нататък най-почтеният курс на действие е да доведеш онази първа измяна до съответния край.
Грейлин го заболя главата от засукания път, по който Симон бе стигнал до този извод, но сърцето го болеше много по-силно. Въпреки това той знаеше какво трябва да направи.
Отиде до Симон, взе ножницата и препаса Сърцетрън на кръста си. Стана, за да изпробва тежестта на стоманата на бедрото си. Усещаше я точно както трябва да бъде, сякаш някакъв отсечен крайник му бе израснал наново.
Симон му се ухили.
