Грейлин се намръщи. Не го интересуваше никоя от пазените от Симон тайни, но бе достатъчно заинтригуван да махне с ръка.
Симон захапа лулата и се приведе напред. С един пръст събу износения чорап от левия си крак и го захвърли настрани. После вдигна крак, за да покаже на Грейлин ходилото си.
— Какво мислиш за това?
Грейлин се приведе напред и стигна до едно категорично заключение.
— Имаш нужда от баня. С много сапун от луголист, за да отмие тази воня. Ако изобщо е възможно.
— Погледни по-внимателно, близо до петата.
Грейлин се приведе още по-близо. Присви очи и забеляза малък изпъкнал белег. Изглеждаше просто като нещо, което може да се получи при настъпване на горещ въглен, търкулнал се от огъня.
— Изгаряния ли ще сравняваме? — попита той.
Симон наклони леко крака си и белегът се превърна от бучка удебелена кожа в смътните очертания на роза. Грейлин се дръпна назад.
„Не…“
Симон свали крака си.
Грейлин изгледа бившия алхимик с нови очи.
— Да не намекваш, че принадлежиш към…
— Скритата роза? — Симон повдигна вежда.
Грейлин изпръхтя.
— Това са само приказки, съчинявани от хора, които виждат сенки където няма такива.
— Чувал си ме да се оригвам и пърдя. Това не е ли достатъчно истинско за теб?
През годините си в Легиона и след това той бе чувал слухове за Скритата роза, общество на шпиони, което не е свързано с никой крал или държава. Говореше се, че те били лишени от звание алхимици и йеромонаси, тайно вербувани, за да използват уменията си за една по-висша цел: да защитават и пазят знанието през възхода и падението на кралствата. Някои подозираха, че истинската им цел включва насочване на историята, и вярваха, че Розата е невидимата ръка, която в крайна сметка върти колелата на света.
Грейлин се втренчи в Симон.
„Ако той е част от тази ръка. Земята е обречена.“
— Това изплаща ли дълга ми? — попита Симон.
— При положение че казаното от теб е вярно.
Симон сви рамене.
— Една продадена тайна не изисква купувачът да вярва в нея. Тя е ценност сама по себе си.
Грейлин се надигна, изгубил търпение.
— Смятай, че дългът ти е платен. Аз обаче не искам да имам нищо общо с външния свят.
Симон продължи да седи, даже се облегна.
— Не за външния свят трябва да се тревожиш. — Запафка с лулата, после вдигна свитъка над тлеещата ѝ чашка. — Това съобщение се отнася за детето на Марейн.
Грейлин изстина. Цялата кръв се отцеди в краката му. Неспокойният мир, който бе установил в себе си, изведнъж се натроши на хиляди болезнени късчета.
— Дъщеря е, доколкото разбирам. — Симон поднесе пергамента към огнената чашка на лулата. — Но ако не искаш да се замесваш…
Грейлин скочи и грабна съобщението. Стисна го, докато миналото го заливаше.
Коленичил в малката лодка, Грейлин хвана треперещите ръце на Марейн в своите. Това бе единственият начин да ѝ попречи да говори, да откаже на молбата му.
Усещаше я как трепери. Тя се опита да освободи ръцете си, в очите ѝ имаше отчаяние, сълзи течаха по бузите ѝ.
— Трябва да вървиш — настоя той.
Кимна към ивицата обрасъл с трева пясък, в който бе опряла лодката, след като я бе закарал колкото може по-навътре в блатата. Не можеше да продължи нататък. Най-голямата надежда за Марейн и нероденото ѝ дете бе да се скрие в блатото, докато той се опита да подмами корабите на легиона, събиращи се по крайбрежието на тези блатисти земи.
Тя издърпа ръцете си и сви юмрук до гърдите си, после разтвори пръсти като напъпваща роза. „Обичам те.“ Движенията ѝ бяха бързи, почти прекалено бързи, за да ги разбере, но трескавото ѝ лице бе лесно за разчитане: „Позволи ми да дойда с теб. Трябва да останем заедно. Даже ако това означава да умрем.“
Той сложи ръка на корема ѝ и му се стори, че усеща бебето под дланта си. Дори сега не знаеше дали е негово или на краля.
— Ами бебето? — попита той. — Би ли рискувала живота му, за да прекараме още няколко мига заедно?
Тя покри ръката му със своята. Той усети решително ритване под дланта си. „Трябва да е мое дете.“ Въпреки ужаса откри, че се усмихва. Вдигна очи и Марейн му отвърна с тъжно подобие на същото изражение. Той опря чело в нейното.
— Трябва да вървиш — прошепна ѝ. — Пък дори да е само заради детето.
Тя се отдръпна, посочи към гърдите му, после сплете пръсти като люлка.
„Нашето дете.“
Той кимна. Бяха стигнали до това решение още щом коремът ѝ започна да расте. Не го интересуваше кой е бащата, а само, че детето ще е негово. Ето защо бяха планирали това бягство. Кралят бе чакал досега, за да реши дали детето да живее или да умре. Торант вече имаше две момчета, но смяташе, че трети наследник, пък макар и копеле, може да подсигури трона му в случай че двамата по-големи синове умрат. После някакъв гадател хвърли кости, изследва нощното гърне на Марейн и прецени, че детето ще е момиче. Тъй като имаше голяма вяра на своите гадатели и ясновидци, Торант заповяда бебето на Марейн да бъде извадено с дози чай от копелдашка билка, а ако това не успее, с нож и кръв.
Затова двамата избягаха още същата зимна нощ.
— Не бива да чакаме повече — каза Грейлин. — Ако искам да ги отвлека, трябва да изляза в открити води веднага.
