Най-после тя отстъпи, плачейки безмълвно, с тресящи се рамене. Той ѝ помогна да слезе на брега. Привлече я към себе си за една последна целувка. Вкуси солта на сълзите по устните ѝ. Искаше му се да остане тук вечно, но това бе невъзможно.
Отдръпна се, борейки се със собствените си сълзи, и притисна в ръцете ѝ един нож.
— Отдалечи се колкото можеш — нареди ѝ. — И се скрий. Ако успея да се изплъзна, ще те намеря. Кълна се.
Тя кимна и стисна камата.
Той се върна в лодката и я оттласна от брега. Плъзна се по черната блатна вода, взирайки се назад към нея.
Тя стоеше с юмрук на гърдите и разтвори пръсти.
Той повтори жеста. Знаеше, че тъкмо оттам започнаха всичките им беди. Преди година Марейн бе предложена на Грейлин като частна учителка, за да го научи на езика на знаците, който използваха робините за наслади. Като капитан, той се бе надявал да усвои този метод на общуване и да го използва за безмълвна комуникация в легиона или дори на бойното поле.
Мислеше се за толкова умен, че се е сетил за тази тактика.
А също и крал Торант.
Грейлин и Торант бяха приятели открай време. Бяха изкарали заедно деветте си години в легиона и трудностите и несгодите ги бяха направили близки другари. Грейлин още помнеше младия принц, хвърлен във военното обучение направо от безгрижните си покои във Върховръх, момче с момичешки руси къдрици. Макар да бе предопределен за трона, учителите не му правеха никакви специални отстъпки, такава бе традицията. Правилото на легионерската школа бе просто; „Нужна е най-високата температура, за да се изкове най-здравата стомана“. И учителите им — все закоравели войници — им го набиваха в главите ежедневно.
За да станат нещата още по-зле, Торант бе тормозен без задръжки от другите новобранци. Грейлин — с една глава по-висок и със силно чувство за справедливост, насадено у него от родителите му в Широзем — защитаваше принца, но не за да спечели неговото благоразположение, а защото така бе редно и справедливо. Освен това тренираше с него, за да развие уменията на младежа, да го научи да побеждава по-възрастни и по-едри мъже. Така двамата постепенно внесоха ново допълнение в правилото на школата: „Най-здравата стомана се получава от съединяването на два метала.“
Приятелството им стана нерушимо.
Даже след години, когато Торант се възкачи на трона и животът ги тласна в различни посоки, обичта им един към друг остана, докато накрая Грейлин преви коляно пред краля и пое командването на личната му гвардия, заклевайки му се във вечна вярност.
Ето защо, години по-късно, когато Грейлин прояви интерес към изучаването на безмълвния език на робините за наслади, кралят го покани в личния си харем. Кралят не бе егоистичен с робините си. Споделяше ги охотно, с изключение на една.
Марейн.
Грейлин разбра защо още щом я видя за първи път. Тя бе ненадмината красавица, богиня, изваяна от мрамор. Косата ѝ бе тъмнозлатиста, сякаш изтъкана от самия Небесен отец. Имаше засукана фигура и щедър бюст, но най-вече бе кротка и спокойна, топла и подканваща. Очите ѝ бяха толкова тъмносини, че човек можеше да се изгуби в тях навеки.
Торант я повери на Грейлин заради дългото им приятелство, скрепено с дадените клетви. Освен това наскоро Грейлин се бе сгодил за една млада жена от родния му град, която не сгряваше сърцето му, но бе изгодна партия за всички негови роднини.
В продължение на много луни той се срещаше с Марейн и учеше безмълвния ѝ език. Това бе свързано с много докосване: как да сгънеш пръстите си, къде да преместиш ръка, кога да преминеш от един жест към друг. Обучението включваше много смях между двамата, а после тихи разговори с думи и жестове. Той бавно опозна живота на робините: какво жените никога не споделяха, какво държаха близо до сърцата си, страховете им, отчаянието им, скуката им и надеждите им.
Това сломи сърцето му и пробуди чувството му за справедливост. На всичко отгоре той разчиташе върху лицето на Марейн много повече от онова, което тя изразяваше с ръце. Опита се да ѝ помогне — на нея и на другите, използвайки приятелството си с краля, но усилията му се оказаха напразни и това само усили недоволството му. Той имаше чувството, че търкаля камък нагоре по хълм, който става все по-стръмен.
И все пак Марейн никога не го винеше за неуспехите му. Вместо това една нощ го заведе до сребърна клетка, в която държеше мъничка лиропойка. Птичката чуруликаше и пееше сладко, подскачайки по пръчките, макар че Марейн държеше вратичката винаги отворена.
Тя му каза с жестове: „Всички живеем в някакъв вид клетки. — Усмихна се тъжно. — Като знаем това, трябва да пеем при всяка възможност.“
С времето нещо в него се пречупи.
Без дори да я целуне, той се бе влюбил в нея.
Накрая никой от двамата вече не можеше да отрича истината, изникнала мълчаливо между тях.
