През последните два дни се мъчеше да вмести тази нова история в онова, което знаеше за себе си. Алхимик Фрел ѝ бе разкрил убеждението си — споделено от игуменка Гайл — че историята за изоставянето ѝ в блатото може да е свързана с друга история, която е завършила в същото това блато, историята за Рицаря отстъпник, поучителна приказка за нарушени клетви и забранена любов.
Дали това бе вярно, или не, но тя подозираше, че алхимикът е скрил някои подробности от нея. Понякога улавяше Фрел и принца да си шепнат нещо, хвърляйки ѝ погледи крадешком, докато тя се преструваше, че дреме отзад във влека. Бе дочула нещо за пророчества, изречени от мрачен Изповедник, които някак си бяха свързани със същата тази история.
„А може би и с мен.“
Последва другите до жалките им провизии в подножието на стъпалата. Джейс вече бе напълнил меховете им с пряспа вода от реката. Принцът бе успял да застреля тлъста лятна патица и три блатни заека. Тя му бе показала как да осолява дивеча, като накисва чували с месо в солената вода на блатото и ги оставя на слънце да изсъхнат. След неколкократно повторение на тази процедура ловецът можеше да е сигурен, че солта ще покрие и ще проникне във всичко.
Взеха раниците и кожите си и се приготвиха за изкачването. С крайчеца на окото си тя изучи принца, търсейки някакви общи черти между него и себе си. Определено не притежаваше абаносовата му кожа и сивите му очи. Макар че и двамата бяха с тъмна коса, неговата бе много по-черна. Носовете и на двамата бяха тънки и еднакво заострени. Но същото можеше да се каже за много хора.
Тя поклати глава — нямаше да мисли за това точно сега.
Малкият ѝ брат прелетя ниско над главата ѝ и навлезе в ждрелото, сякаш ги канеше да го последват. Но истинското намерение на прилепа стана ясно, когато започна да се премята и пикира, ловейки последните остатъци от жужащите блатни орди, които стелещите се мъгли на реката възпираха.
Нов звук на рогове ги тласна всичките към ждрелото.
Фрел вървеше най-отпред и се качи на първото обрасло с мъх стъпало.
— Внимавайте — предупреди ги. — Всяко подхлъзване означава смърт.
— Може и затова да му викат Пътя на падналите — рече кисело Канти и последва алхимика.
Джейс ѝ махна да мине напред и тръгна след нея.
— Според „Анали на изгубените епохи“ на Флебиан — каза той строго, — този проход е кръстен така много преди написването на историите ни. Може би от хората, които са изсекли тези стъпала. Никой не знае със сигурност откъде идва името му. Но това, което все пак е достигнало до нас през мъглите на времето, е колко опасен и коварен може да бъде този път. Някои смятат, че е прокълнат. Други — че е населяван от призраци или демони.
— Определено изглежда, че никой не е минавал оттук от векове — призна Канти. — Не виждам да е смачкано нито едно от цветенцата по мъха.
Докато се катереха, Никс забеляза малките бели цветчета сред зеленината, ярки и осеяни с капчици мъгла като перлички. Усети как при стъпките им от мъха се надига слаб ментов аромат.
— Съмнявам се, че точно приказките за призраци и проклятия държат хората надалеч — рече Фрел. — Другите два прохода за Облачен предел — край Азантия и горе в северен Широзем — са много по-достъпни и по-удобни за пътуване. За да стигнеш до този, трябва да минеш през половината блато, а и той е обрасъл и се руши от старост. Тъкмо затова избрах този почти забравен маршрут, за да стигнем до Спокоен кът.
При това напомняне за тяхната цел Никс повдигна един въпрос, който я човъркаше.
— Наистина ли мислиш, че онзи рицар, Грейлин си Мур, ще ни посрещне там?
„Човекът, който може би е моят баща…“
— Да се надяваме — отвърна алхимикът. — Имаме нужда от силен съюзник — такъв, на когото можем да се доверяваме безусловно, — за да те измъкне от Халенди и да те отведе на безопасно място. А ако Грейлин не се появи, мъгливите гори на Облачен предел също ще ти предложат известно убежище.
Никс не знаеше много за тези високопланински гори. Те бяха диви, едно от малкото места с недокосната древна гора. Малцина живееха там, само шепа светлокожи номадски племена, за които се говореше, че са също толкова диви като горите. Дори Спокоен кът бе не толкова град, колкото част от гората, превърната в търговски пункт.
Докато продължаваха нагоре по ждрелото, пътят стана по-стръмен и понякога се налагаше да пълзят на четири крака. Умората скоро ги накара да се умълчат, а ревът на водопадите между високите стени на ждрелото стана оглушителен. Все пак не бе толкова силен, че да скрие тръбенето на ловни рогове, обаждащи се от време на време зад тях.
Отпред Фрел спря на стълбите.
Макар че гореше от желание да продължи, Никс въздъхна облекчено — имаше нужда от почивка. Хвърли поглед назад и видя, че Джейс пъхти, а по зачервеното му лице се стича пот и водни пръски. Дрехите бяха залепнали за тялото му, сякаш е паднал в реката.
Пред тях Канти изруга, което привлече вниманието ѝ натам.
