Фрел се отдръпна встрани и се видя, че причината за спирането му не е милосърдие, а предупреждение. Оттатък алхимика част от стълбите се беше откъртила преди много години и беше паднала в кипналата вода. Бяха останали само мъхести издатъци, стърчащи от скалите. Фрел се обърна назад към тях с отчаяна физиономия.
— Аз мога да мина — каза Канти и се опита да се промуши покрай Фрел.
Алхимикът го спря с протегната ръка.
— Прекалено е опасно.
Канти посочи назад към звуците на роговете.
— По-опасно ли е от вирлианските убийци по петите ни? — Бутна ръката на Фрел надолу и мина покрай него. — Ще мина и ще вържа въже.
Свали раницата си и извади една въжена намотка, взета от влека. Подхвърли единия край на Фрел, после отиде до рухналата част на стълбите. Спря на ръба. Потърка брадичка — явно обмисляше как най-добре да преодолее разстоянието, предвиждайки всяка своя крачка.
„Как мога да се измъкна от това? Къде ми беше умът?“
Застанал лице в лице с предстоящата задача, Канти осъзна абсурдността на хвалбите си отпреди малко. Сърцето му се качи в гърлото и затуптя там, сякаш го укоряваше за глупостта му. Не само че по-голямата част на тесните стъпала бе отчупена, но и две по средата липсваха напълно. Приличаше на беззъбата усмивка на някой злодей, който му се присмива за фалшивата храброст.
— Можем да намерим друг път — каза Фрел.
Канти стисна по-здраво въжето. Усещаше очите на всички върху себе си, особено на момичето, което можеше да му е сестра. Лицето му пламна. По-рано срамът не можеше да докосне Принца в шкафа. Беше драйфал в кръчмите и се беше будил в легла, оцапани със собствената му пикня и лайна. Тогава просто избърсваше устата или задника си и продължаваше, без да го е еня какво мислят другите. Но по време на това пътешествие, някъде по пътя, нещо ново бе пуснало корени в него. Може би това, че бе свободен от сянката на брат си, или далеч от кралските подигравки, или може би просто благородството на другите бе пробудило нещо, което открай време си беше вътре в него.
Така или иначе, той отказа да отстъпи от предизвикателството. Дали заради някаква новопридобита гордост или гняв към баща му, задето се бе опитал да го убие, но направи крачка към ръба. Обърна се с гръб към стената, протегна ботуш към първото счупено стъпало и изпробва тежестта си върху късия каменен издатък. Доволен, се придвижи на следващото, и на по-следващото. Придвижваше се бавно, докато не стигна до липсващите стъпала. Затвори очи и си пое дълбоко дъх — знаеше, че ще трябва да прескочи това разстояние, за да стигне до издатъка от другата страна.
„Мога да го направя.“
Отвори очи и погледна назад към другите. Те го гледаха, без да мигат, вероятно всички бяха затаили дъх. Сините очи на Никс блестяха с увереност, каквато той не чувстваше. Тя му кимна едва-едва.
Той извлече от нея какъвто кураж можеше и се обърна, преглъщайки тежко. Вдигна единия си крак, сгъна другия и подскочи странично над дупката. Приземи се на следващия издатък на един крак, очаквайки той да поддаде, но като по чудо издатъкът устоя — за разлика от равновесието му.
Той залитна към бездната.
„Ето как ще умра…“
А после една тъмна фигура се стрелна от мъглата и го блъсна в гърдите. Прилепът отскочи от него и полетя назад, като махаше трескаво с криле. Дали от удара или от стреснатия уплах, Канти се люшна обратно към стената и се закрепи, като стъпи и на другия си крак. Вдиша задъхано три пъти на самотната издатина, а после бързо изкачи останалите счупени стъпала и стигна до една непокътната площадка. Там падна на колене и затрепери целият.
„Дотук с храбрата фасада.“
Въпреки това никой не му се присмя. Накрая той се надигна по задник, огледа се и намери малко закърняло дръвче, пуснало корени в пукнатините на скалата. Изпробва здравината му, а после омота въжето около кривия дънер. Фрел го обтегна и направи същото, само че около една каменна издатина, стърчаща над главата му.
След като въжето бе закрепено, Никс бързо мина втора, толкова уверено, че изглеждаше сякаш изобщо няма нужда да се държи за него. От другата страна Канти я хвана и я притегли в прегръдка. Тя се вцепени, но не се дръпна.
— Благодаря ти — каза той.
Тя се намръщи неразбиращо.
— Не съм насочила прилепа, ако това си мислиш. Той сам го направи.
Канти се потърка по гърдите; съмняваше се, че му казва истината. През последните две нощи бе забелязал как създанието, без съмнение въшливо и гъмжащо от болести, се сгушва в момичето, докато то спеше. Беше чул тихото му гукане и писукане, които тя имитираше насън, сякаш двамата се сближаваха още повече, обвързваха се един с друг. Тя може и да не бе пратила прилепа да му помогне, но това не означаваше, че не е бил движен все пак от нейната воля.
Ала не това бе причината да ѝ благодари. Канти помнеше лекото ѝ кимване, вярата, блестяща в очите ѝ.
„Вяра в мен.“
Не помнеше да е виждал подобно нещо в очите на друг и със сигурност не насочено към него. Този поглед повече от всичко го бе превел през проклетото срутване.
Тя се промуши покрай него и махна на приятеля си, училищния калфа.
