— Момчето се нуждае от Христос — настоятелно повтори бащата. — Искам да го посветя на Църквата.
Йосиф бе чувал да се говори, че момчето било странно, не говорело и сякаш било погълнато от собствения си свят, без да проявява абсолютно никакъв интерес към братята и сестрите си, нито към останалите деца в селото. Бяха го кърмили, макар да не се хранеше добре, и дори сега, вече петгодишно, ядеше едва-едва и без удоволствие. Дълбоко в сърцето си Йосиф не беше изненадан от това какво е излязло от детето. В края на краищата, беше видял със собствените си очи необичайната му поява на този свят.
Абатството редовно приемаше деца, макар че не окуражаваше активно тази практика, тъй като тя изискваше ресурси и отклоняваше сестрите от другите им задачи. Селяните най-вече искаха да оставят умствено и физически увредените си деца пред портите. Ако сестра Магдалена можеше да се наложи, всички те щяха да бъдат върнати, но Йосиф бе мекушав и вземаше присърце най-нещастните Божи създания.
И все пак, това създание го тревожеше.
— Момче, можеш ли да говориш? — попита той.
Октавус не му обърна внимание и остана да гледа шарката, която бе нарисувал.
— Не може — каза Уберт.
Йосиф нежно хвана детето за брадичката и повдигна лицето му.
— Гладен ли си?
Тъмните очи се извърнаха настрани.
— Знаеш ли за Христос, нашия Спасител?
Йосиф не долови нищо, дори най-лекото трепване.
Бледото лице на Октавус бе tabula rasa, чиста дъска, по която не беше написано нищо.
— Ще го вземеш ли, приоре? — умолително попита мъжът.
Йосиф пусна брадичката на момчето и то веднага клекна отново и започна да рисува с мръсния си пръст.
По сякаш изсеченото с длето лице на Уберт се стичаха сълзи.
— Моля те, умолявам те.
Сестра Магдалена бе строга жена, която никой не си спомняше да е виждал усмихната, дори когато свиреше райската си музика на псалтерия. Караше петото десетилетие от живота си и бе прекарала половината от тези години между манастирските стени. Под покривалото й се криеше цяла планина от сиви плитки, а под робата — здраво девиче тяло, неподатливо като орех. Не беше лишена от амбиции и много добре знаеше, че в ордена на св. Бенедикт една жена може да се издигне до игуменка, стига епископът да го пожелае. За повечето от старшите сестри в манастира това не бе немислимо, но Еций, епископът на Дорчестър, почти не й обръщаше внимание при посещенията си за Великден и Рождество. Беше сигурна, че идеите й за по-добро управление на манастира не са тщеславие, а просто желание да направи светата обител по-чиста и ефикасна.
Често се обръщаше към Освин да сподели с него подозренията си за разхищения, невъздържаност и дори разврат. Абатът я изслушваше търпеливо, като въздишаше тихо, след което прехвърляше въпроса на Йосиф. Болният гръбнак не даваше покой на Освин и болката не преставаше нито за миг. Оплакванията на сестра Магдалена от щедрото леене на пивото или въображаемите похотливи погледи към девствените й прелести само допринасяха за мъките му. Разчиташе на Йосиф да се справи с тези земни проблеми, за да може да се посвети изцяло на Бог и да Го прослави, като завърши преустройството на манастира преди да напусне този свят.
Магдалена бе известна и с това, че не хранеше любов към децата. Мръсните подробности около зачеването им я смущаваха и изобщо не ги смяташе за необходими. Презираше Йосиф заради това, че ги приютяваше в манастира, особено съвсем малките и недъгавите. Под опеката й имаше девет деца на възраст под десет години и бе открила, че повечето не заслужават полаганите за тях грижи. Нареждаше на сестрите да ги карат да работят здраво, да носят вода и дърва, да мият чиниите и приборите, да пълнят дюшеците със свежа слама, за да прогонят въшките. Когато пораснеха, щяха да имат време да служат на Бога, но дотогава умовете им бяха усмирявани по единствения начин, за който тя смяташе, че са пригодни — с прост и тежък труд.
Октавус, последната грешка на Йосиф, я вбеси.
Беше неспособен да изпълни и най-простите заръки. Отказваше да изхвърли гърнето или да сложи дърва в огъня. Не си лягаше в леглото, без да бъде замъкнат в него, и не ставаше с другите, без да бъде издърпан от сламеника. Останалите деца му се присмиваха и го обиждаха. Отначало Магдалена го смяташе за опърничав и го биеше с пръчка, но след време се умори от телесните наказания, тъй като те нямаха абсолютно никакъв ефект — момчето не скимтеше, не издаваше нито звук, който да я накара да се почувства по-добре. А след като приключеше, Октавус неизменно вземаше пръчката й от купчината дърва и рисуваше с нея шарки по пръстения под на кухнята.
Сега, когато есента бе на път да премине в зима, тя напълно престана да обръща внимание на момчето и го остави да прави каквото си ще. За щастие, Октавус ядеше като птичка и издържането му почти не се отразяваше на запасите й.
