Прибра паметта в чекмеджето и прекара остатъка от сутринта в програмиране. Беше нахвърлял кода по време на краткото шофиране до летището и сега пръстите му летяха сами над клавиатурата. Беше камуфлажна програма, която трябваше да скрие, че се кани да изключи собствената си непробиваема защитна система. Приключи преди обедната почивка.
Когато общата стая и прилежащите й кабинети се опразниха за обяд, Марк направи своя ход и стартира програмата. Знаеше, че ще работи перфектно, както и стана — абсолютно защитена от странични очи. Когато се увери, че не могат да го засекат, влезе в основната база данни на Съединените щати.
Въведе името —
Естествено, беше подготвил и други идеи в ръкава си. Най-добрата бе да намери Джон, „гаджето“ на Луис. Правилно беше предположил, че откриването му ще бъде лесна работа. Скрит от камуфлажната си програма, Марк отвори портал към специално преработена база данни, която събираше на едно място потребителските сметки на всички американски телефонни компании.
Когато съчета името Джон с адреса Минифорд Авеню 189, Сити Айлънд, Ню Йорк, на екрана се появи пълното име — Джон Уилям Пепърдайн — и номер на социалната осигуровка. Няколко докосвания на клавиатурата и разполагаше с датата му на раждане. Фасулена работа, помисли си Марк. Въоръжен с данните, той влезе в основната база данни и натисна бутона за търсене.
Зяпна. Не можеше да повярва на късмета си. Резултатът беше страхотен. Не, идеален!
Разполагаше с основната си опора.
Добре, Марк, действай, помисли си той. Влезе, а сега се разкарвай възможно най-бързо! Хората от отдела скоро щяха се върнат от обедна почивка и беше време да престане да се прави на въжеиграч. Внимателно пъхна юесбито в един от свободните портове на компютъра.
Нужни му бяха само няколко секунди, за да качи базата данни в устройството. След като приключи, майсторски прикри следите си, изключи камуфлажната програма и същевременно рестартира системата за откриване на пробиви. Завърши, като свали металния конектор от сивия куршум и го запои отново към юесби кабела. Когато всички компоненти бяха отново в бюрото му, отвори вратата и колкото можа по-небрежно тръгна към килера, за да върне поялника.
Прибра инструмента и когато се обърна, пътят му беше препречен от едрия и четвъртит Елвис Брандо. Беше толкова близко, че Марк долавяше дъха на чили от устата му.
— Май пропусна обяда — рече Елвис.
— Мисля, че стомахът ми не е наред — оплака се Марк.
— Май няма да е зле да се прегледаш. Потиш се като прасе.
Марк докосна влажното си чело и едва сега осъзна, че комбинезонът му е мокър под мишниците.
— Добре съм.
До края на работния ден оставаше половин час, когато Марк направи още едно посещение на тоалетната и намери празна кабинка. Извади две неща от джоба на комбинезона си — паметта с форма на куршум и смачкан презерватив. Постави пластмасовото устройство в презерватива и свали гащи, след което стисна зъби и напъха най-голямата тайна на планетата в задното си отвърстие.
Вечерта седна на дивана си и изгуби представа за време, а лаптопът изгаряше скута и очите му. Преравяше откраднатата база данни, размесваше я като тесте карти, извършваше кръстосани проверки и уточнения, правеше списъци на ръка и ги преработваше, докато не остана удовлетворен.
Работеше изключен от мрежата, макар че дори да беше онлайн, компютърът му имаше защита, през която не можеха да проникнат любопитни очи. Ръцете и пръстите му бяха единствените движещи се части от тялото му, но когато завърши, беше останал почти без дъх от изтощение. Собствената му дързост му даваше сили — искаше му се да може да се похвали на някого с наглия си ум.
Когато беше момче, обикновено тичаше при родителите си, за да им съобщи за поредната добра оценка или решена задача по математика. Майка му умря от рак. Баща му се ожени повторно за една неприятна жена и все още бе ужасно разочарован от него, че е напуснал добра компания заради държавна работа. Почти не разговаряха. Пък и това не беше от нещата, които би могъл да кажеш на жив човек.
Изведнъж му хрумна идея, която го накара да се изхили доволно.
Защо пък не?
Кой щеше да разбере?
Затвори базата данни, защити я с парола и отвори файла с първия му сценарий, Торнтън Уайлдъровата ода за съдбата, направена на пух и прах от онова дребно холивудско мекотело. Запрелиства текста и започна да прави промени. Всеки път, когато натискаше „Намери“ и „Замести“, възкликваше възбудено като палаво малко момче с някаква дяволита тайна.
