Долу всичко беше окъпано в ярка неонова светлина. И най-тихите звуци отекваха по непокритите подове и сините като на лудница стени. Кабинетът на Марк беше един от няколкото покрай голямото централно помещение, нарочено за конферентна зала на групата и с места за по-нископоставените техници. Беше малък и претъпкан, същински килер в сравнение с простора на последния му кабинет в Калифорния с изглед към кампуса и грижливо поддържани полянки и проблясващи езерца. Бюрото и мебелите бяха евтини и покрити с блестящ фурнир, но столът му бе скъп и ергономичен — единственото удобство, за което лабораторията не се скъпеше. В Зона 51 имаше какви ли не вехтории.
Марк включи компютъра си и влезе в мрежата с парола и скенер на пръстите и ретината. На началната страница се мъдреше наперената емблема на ВМС. Погледна към общото помещение. Елвис вече се беше навел над работната си станция в кабинета в ъгъла. Останалите от отдела все още не бяха минали проверката, а най-важното бе, че шефката на групата, Ребека Розенберг, бе в отпуска.
Нямаше нужда да се безпокои от чужди погледи. Както горе, така и тук долу си беше самотник. Колегите обикновено го оставяха на мира. Не даваше ухо на клюките, нито завързваше празни разговори. През обедната почивка обикновено сядаше някъде настрани в огромната столова и си вземаше списание от рафтовете. Преди дванайсет години, когато за пръв път пристигна в базата, бе направил няколко тромави опита да се сближи с останалите. Някой го попита дали няма нещо общо с антарктическия изследовател Шакълтън и той бе потвърдил, за да надуе самочувствието си, след което разказа някаква жалка семейна история, включваща прачичо от Англия. Не след дълго един от компютърджиите се разрови в базите данни, извади на бял свят генеалогията му и го изобличи като лъжец.
Цели дванайсет години бе идвал тук и бе вършил работата си — при това добре. В института за следдипломна квалификация и по-късно в компаниите в Силиконовата долина си беше изградил репутация на един от най-видните специалисти по сигурност на бази данни в страната и авторитет в защитата на сървъри от неоторизиран достъп. Именно затова така го искаха в Грум Лейк. Отначало не му се нравеше, но в крайна сметка се поддаде на изкушението да работи нещо секретно и жизненоважно като контрапункт на еднообразието и предсказуемостта на иначе лишения му от корени живот.
В Зона 51 написа революционно нов код, който ваксинира системите срещу червеи и други натрапници. Алгоритмите му щяха да бъдат приети от индустрията и правителството като нови златни стандарти, стига да имаше възможност да ги публикува. В групата му най-модните думи в обръщение бяха „сигурност на публични и частни системи“, „нива на сигурност“, „Цербер“ и „системи за регистриране на проникване отвън“. Негова отговорност бе постоянно да наблюдава сървърите за опити за неразрешен достъп както в рамките на комплекса, така и отвън — хакерите непрекъснато правеха своите сондирания.
Надзирателите също подхранваха карантинните списъци на групата му, по един за всеки служител — имена на членове на семейството, приятели, съседи, колеги на съпруга/съпругата и т.н. Един от алгоритмите мухоловки на Марк можеше да хване служител, ако направи опит да се добере до информация от карантинния списък, и беше само въпрос на вяра, че засичането няма да доведе до неприятни последици. Все още имаше спомен за някакъв аналитик от края на 70-те, който се опитал да проучи годеницата си. Твърдеше се, че нещастникът все още търкал наровете на някой от федералните затвори.
Стомахът на Марк рязко се сви. Той стисна зъби, изскочи от кабинета и забърза към най-близката тоалетна. Когато се върна видимо облекчен, стискаше здраво нещо в дланта си. След като се убеди, че никой не го гледа, разтвори пръсти и пусна в горното чекмедже сивото пластмасово парче с формата на куршум, дълго около пет сантиметра.
Върна се в общата стая и мина като невидим между хората, които вече бяха заели местата си и оживено обсъждаха плановете си за уикенда. В килера намери поялник и спокойно го отнесе в кабинета си, като тихо затвори вратата зад себе си.
В отсъствието на Розенберг вероятността някой да го прекъсне клонеше към нула, така че се залови за работа. В най-долното чекмедже на бюрото му имаше стегнати с ластик компютърни кабели. Избра един юесби накрайник и с помощта на пинцети внимателно отдели един от металните му конектори. Беше готов за сивия куршум.
Минута по-късно работата беше приключена. Беше успял да запои конектора към куршума, с което измайстори напълно функционираща флаш памет с капацитет четири гигабайта, способна да побере три милиона страници текст. Устройството бе по-смъртоносно за сигурността на Зона 51 и от тайно внесено автоматично оръжие.
