Слязохме на хълма Пинчо и двамата тръгнахме да се разхождаме. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към Рим и градът изглеждаше някак различен. Виждаха се безброй тераси по покривите на сградите.
Най-накрая стигнахме до Испанските стъпала, но преди да се спуснем по тях, аз се подпрях на ръката на генерала за опора — твърда и мускулеста като на млад боец. Не можех да не забележа и стройната му фигура — беше представителен мъж и много добре разбирах младите войничета, готови да последват в огъня този затворен в себе си, недостижим мъж. Ако имаше слаби места, то те бяха умело прикрити.
Генералът се изнерви от тази игра на криеница. Аз също се изморих и отегчих, но като стигнахме Дал Болонезе на Пиаца дел Пополо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Смущаваше ме обаче това, че генералът беше много напрегнат — като пренавита пружина. Той просто не умееше да си отпусне душата, нито да води безсмислени разговори, а самият Рим въобще не го интересуваше.
Влязохме в бар „Розати“ и аз платих на касата две кафета капучино. Въпреки че генералът изглеждаше раздразнен, той знаеше, че няма друг избор и трябва да продължи да участва в тази безкрайна, изнервяща го игра.
— Сега? Какво следва? — попита накрая той.
— Не знам — отвърнах и погледнах навън към площада. — Трябва да чакаме търпеливо.
— Нали досега чаках търпеливо и какво? Въртим се като гламави в кръг.
В същия миг зърнах Ледар, която идваше забързано откъм Виа дел Бабуино. Не гледаше към нас и генералът успя добре да я огледа, докато нарочно прекоси площада, уж без да ни вижда. Откъм Порта дел Пополо влезе едно синьо волво купе и последва Ледар, после спря до нея. Четирима мъже — францискански свещеници, излязоха от колата и всички тръгнаха в различни посоки от обелиска в центъра. Един от свещениците спря, Ледар лекичко го целуна по бузата и посочи към нашата маса.
— Къде му е брадата? — попита генералът.
— Обръсна я след кадрите по телевизията — отвърнах. — Видял си я на снимките, нали?
— Наедрял е — рече генералът.
Свещеникът тръгна към нас, а слънцето светеше зад гърба му — отпусната неуверена походка, напълно лишена от решителност.
— Това той ли е? — попита генералът. — Толкова отдавна не съм го виждал. И слънцето свети в очите ми. Не мога да позная той ли е или не е той.
— Държиш ли да останеш насаме с него? — попитах.
— Още не — отвърна генералът. — Моля те, остани. Поне докато се представим един на друг.
— Какво има да се представяте? — казах. — Това е твоят син.
Докато свещеникът се приближаваше към нас, той свали качулката си и отдолу се видяха гъсти тъмни къдрици. Генералът протегна ръка, за да се здрависа със сина си, и в същото време в бара зад нас се чу раздвижване, докато трима мъже изскочиха някъде отвътре. Генералът стисна здраво ръката на сина си, докато един цивилен агент от Интерпол щракна белезниците на свещеника с отработен жест. Изведнъж се оказа, че всички входове към Пиаца дел Пополо са блокирани от сини фиати с въртящи се лампи и пискливи сирени.
— Нали ти казах, че това са аматьорщини, Джак — каза генералът. — Те ми прикрепиха някакво устройство, за да ни следят на всяка стъпка.
— Джордан предполагаше, че ще стане така, затова ме помоли да ти предам нещо, генерале — казах, докато наблюдавах как двама от агентите дърпаха Ледар към нас. — Нещо простичко. Ти изобщо не успя да го изненадаш.
— Нека сам ми го предаде — рече генералът, зяпнал сина си.
— Сега Джак, момчето ми, ще ми кажеш ли за какво беше тази глупава игра и моята роля в нея? — попита ме свещеникът с подчертан ирландски акцент, толкова силен, че дори на италианските полицаи стана ясно, че човекът не е американец. После свали черните си очила.
— Къде е синът ми Джордан Елиот? — обърна се генералът към ирландския свещеник.
— Не разбирам за какво говорите — отвърна му приятелски свещеникът, който се радваше на всеобщата възбуда и тълпата, която го бе наобиколила.
В квартирата на Интерпол часове наред ме разпитваха за връзките ми с Джордан Елиот и аз съвсем откровено отговорих на всичките им въпроси. Нищо не знаех за ежедневието на свещеника в Рим. Нямах никаква представа към кой орден принадлежи Джордан нито къде спи нощем, нито къде отслужва литургия. Но с удоволствие им предоставих списък с църквите, в които си разменяхме писма, и освен това им подшушнах, че съм го виждал с одеждите на всевъзможни монашески ордени.
Селистайн Елиот също бе подложена на изтощителен разпит относно нелегалната дейност на сина си, но Джордан предвидливо я бе предпазил със същия саван от неведение, както и мен.
Ледар бе освободена след близо едночасов разпит. Беше си признала, че е второстепенен изпълнител, че не е виждала Джордан, откакто е завършила колежа, и че е говорила само с неизвестен човек през вратичката на изповедалнята, който твърдял, че е Джордан. След като я освободили, тя отишла в моя апартамент на Пиаца Фарнезе и с помощта на Мария започнала да опакова багажа на Лия като за дълъг престой в Америка.
