— Как смееш да ми говориш така? На мен, който съм видял най-прекрасните младежи на тази страна да умират пред очите ми, сражавайки се за нея.
— Да, тук си прав — отвърнах. — Войната винаги убива най-прекрасните. Това е добре известен факт, генерале.
— В това, да умреш за родината си, има красота, която вие никога няма да разберете — каза генералът.
— Нито пък ти, генерале — отвърнах му. — Не ми е приятно да ти го казвам, но ти си оцелял през всичките войни на тази страна.
— Джак, ти в какво вярваш? — попита ме той с укор в гласа. — Изобщо носиш ли в душата си нещо свято, което не би позволил да бъде омърсено?
Отново се замислих, преди да отговоря. Минаха няколко безмълвни мига.
— Да. Само едно нещо. Никога няма да предам детето си.
Генерал Елиот залитна назад, сякаш бях пръснал карболова киселина в лицето му.
— Semper Fidelis!5 — прошепна той. — Това са двете най-силни думи, които пазя в сърцето си. Това са. Нищо друго не може да обясни днешния ден. Нито загубата на жена ми. На сина ми. Semper Fidelis.
— Генерале, това е градът, в който тези две думи са били измислени — казах. — Имаш ли пари? Къде ще отседнеш? Ял ли си нещо?
Генералът поклати глава.
— Генерале — прегърнах го през раменете и го поведох към кухнята, — аз никога не съм предвождал атака на отряд морски пехотинци в Камбоджа. Но затова пък мога да готвя като вълшебник. Джобът ми е пълен с пари, освен това имам и свободна стая за гости с прекрасен изглед. Тази вечер ще те накарам да ме обикнеш, макар и за кратко.
— Защо го правиш? — попита той подозрително. — Би трябвало да ме мразиш повече от всеки друг.
— Мразя те, генерале, но жизнерадостно — изсмях се аз. Влязохме в кухнята и аз взех да ровя из килера за спагети. — Ти си баща на най-добрия ми приятел и затова няма да те оставя да преспиш на някоя пейка край Тибър. А и това ми дава възможност да покажа естественото превъзходство на либералите пред нацистите. Такива възможности са рядкост.
И така, в студената римска нощ генерал Елиот се настани в моята кухня. Пристигащият от Апенините вятър ръмжеше навън и бързо покри полуотворените устни на всички фонтани в града с тънка корица прозрачен лед. А ние, двамата непримирими врагове, скътани на топло, за пръв път се разговорихме като мъже. Неотдавнашната ми среща със смъртта бе отворила в сърцето ми нещо, което смятах запечатано завинаги. Генералът бе прекарал един мъчителен ден. Голата самота на думите Semper Fidelis бе все още на езика му, когато премислил всичко и видял каква клопка е поставил на собствения си син, и то подведен от най-добри намерения.
Разговаряхме, внимателно избягвайки най-щекотливите въпроси и взривоопасни теми, които ни бяха оплели в мрежите си, за да стигнем до безразсъдните събития от днешния ден. За мен не друго, а Югът държеше в плен генерала още от рождение, той бе изковал клетките на неговия твърд характер и смяташе, че не му се полага нито отпуск, нито оставка. Генерал Елиот обаче притежаваше онова сияйно очарование, което е задължително за всеки човек, решил бързо да напредне във военната йерархия. И той щедро ми го демонстрираше, докато аз му готвех и доливах чашата му. Разказа ми истории от детството си, случки с моя прадядо и Великия евреин, пристигането на родителите на Шайла и неговите години във Военната академия.
Когато стана време да го заведа до стаята му, всеки един от нас бе видял другия в нова светлина. Бяхме разговаряли сдържано, като джентълмени. Безбройните ни огорчения и натрупана злост лежаха помежду ни като поле от мини, които избягвахме, стъпвайки на пръсти, защото в тази трудна за нас вечер предпочетохме да запазим достойнството си.
Възхищавах се на куража му, който го бе довел пред прага на големия му враг, а генералът май бе благодарен, че все пак съм му отворил вратата.
Когато му подадох кърпите за лице и една четка за зъби, той ме попита:
— Джордан добър свещеник ли е? Или само ползва сана за прикритие? Поредната му игричка.
— Синът ти е божи човек — казах му аз.
— Това не те ли изненадва? — попита генералът и поклати глава в недоумение. — Толкова ли не съм го познавал? Винаги съм го смятал за прекалено буен.
Изсмях се тихо, като си спомних Джордан, после казах:
— Джордан Елиот беше най-необузданото копеле, което някога съм виждал. Никой не можеше да се мери с него.
От деня, в който пристигна в Уотърфорд, Джордан Елиот стана известен като „момчето от Калифорния“. В представите на каролинци Калифорния беше мястото, където американската мечта бе започнала да се разваля на слънцето, превръщайки се в нелепо изопачение. Хората гледаха с лошо око на тази забранена зона, където вилнеещите човешки страсти бяха издигнати в култ, а границите на понятието сдържаност бяха разтеглени до неузнаваемост.
