По-късно Джордан ми каза, че докато баща му го очаквал в кафето, самият той се намирал на терасата на книжарницата „Червеният лъв“ точно над нас и се любувал на предателството на баща си. Коварството и раздорите винаги са вървели ръка за ръка в съвместния им живот. Джордан можеше да прости на баща си неговото користолюбие, но не и поредното му предателство. Останал там достатъчно дълго, за да види смущението, когато баща му разбрал, че синът му се е измъкнал от поставения му капан, а вместо това той самият попаднал в клопка. Но на лицето му се изписало такова страдание, че за миг Джордан изпитал съжаление към него. Наблюдавал го как се завъртял в кръг, оглеждайки всички входове наоколо, после покривите и крепостните стени на Вила Боргезе, защото знаел, че Джордан го гледа как стои надхитрен и изигран от един син, който, без да е командвал и една битка в живота си, се бе оказал по-смел и доблестен воин от баща си. Освен това генералът много добре съзнавал, че с тази си постъпка е забил копие в сърцевината на собствения си брак.
Същата нощ, след като ме освободиха, се върнах вкъщи и застанах пред прозореца, който гледаше към камбанарията на „Свети Тома Кентърберийски“, но не видях нищо друго, освен черната пустош на нощта. Двамата с Ледар отново се замислихме над събитията от вчерашния ден. След сцената на Пиаца дел Пополо никой от нас не бе чувал Джордан, Селистайн или генерала. Вечерта преди лягане разказах на Лия цялата история на моето приятелство с Джордан Елиот. Нищо в живота не е случайно, казах й аз. Всичко, което се случва, има своя смисъл.
След като Лия заспа, аз се върнах в хола и налях по една чаша от изстуденото „Гави дей Гави“ — на Ледар и на себе си. Вдигнахме наздравица за отърваването си, макар че и двамата бяхме доста потиснати.
— Как се чувстваш, Джак? — наруши Ледар мълчанието. — Още не си се възстановил и сега сигурно си изтощен.
— В цялата тази бъркотия съвсем забравих, че не съм добре — казах и посочих главата и гърдите си.
— Как е окото ти? Виждаш ли ясно или още всичко ти е замъглено?
Закрих с ръка дясното си око и я погледнах с лявото.
— По-добре е, но още малко му трябва. Не е съвсем на фокус.
— Обадих се на Майк и му казах, че генералът е предал сина си на Интерпол. Той като че си отдъхна. Очевидно е подозирал и Кейпърс.
— Планът им куцаше — казах.
— Случката обаче се понрави на Майк — подхвърли Ледар. — Хареса му това, че генералът за втори път предава сина си. Каза, че му приличало на библейски сюжет.
— Отвратително! — измърморих аз. — Щом нещо лошо ни сполети, и Майк веднага решава, че това е страхотно.
Отново вдигнах поглед към прозореца. Зърнах нещо и се втурнах към вестибюла, светнах лампата и застанах в рамката на прозореца, който гледаше към „Сан Пиетро“. Някой сигнализираше от камбанарията, но ако това бе Джордан, значи бе закъснял с цял час от уреченото време. Който и да боравеше с фенерчето, виждаше се, че не знае морза. Наложи се да предаде съобщението три пъти, докато успея да го дешифрирам.
— Джордан е в безопасност — започваше то. — Бог да ви благослови.
— Как смяташ — къде ли се е приютил Джордан тази нощ? — попита Ледар.
— Не знам, Ледар. Никога не съм знаел.
— А как ще се свърже отново с теб?
Тъкмо се канех да й отговоря, когато видях, че някой прекосява площада и влиза в нашия вход.
— Исусе Христе! — промълвих. — Кажи ми, че простреляното ми око ме лъже.
Генерал Елиот се вмъкна в къщата.
— Имаш ли пушка? — попита Ледар. — Най-добре да го застреляш, преди да стигне вратата.
Домофонът иззвъня дрезгаво. Ледар ме целуна по бузата и ми пожела лека нощ. Беше изтърпяла достатъчно психодрами за последните двайсет и четири часа.
Излязох в антрето, вдигнах слушалката и попитах:
— Кой е?
— Джак! — обади се генералът. — Аз съм. Генерал Елиот. Трябва да те видя. Моля те, Джак!
Замислих се. Мина почти цяла минута, преди да натисна бутона, който отключваше тежката външна врата. Изчаках бавния и шумен асансьор да се качи на петия етаж и въведох генерал Елиот в апартамента. Без да го питам, му налях едно питие — коктейл от мартини, бомбайски джин и лимон — в чаша за коняк. Подадох му го, а той рече:
— Ако бях на твое място, никога нямаше да те пусна да влезеш.
— Помислих си и за този ход. Но вродената ми святост винаги побеждава мрачната ми, неумолима половина — казах, без дори да се опитвам да скрия подигравателния си тон. — Освен това съм любопитен да разбера какво търсиш тук. Смятах, че никога повече няма да те видя и тази мисъл бе една утеха за мен.
— Когато тази вечер се прибрах, не заварих жена си в хотела — рече генералът и се виждаше, че това болезнено признание му коства много. — Отписала се сама. На регистрацията ме чакаше само една бележка — че ме напуска.
— Не може да бъде! Селистайн най-после е дошла на себе си — отвърнах.
— Оставила ме е без пари, без паспорт, без билет за връщане, без дрехи — каза генералът и внимателно отпи от чашата си.
— Нали имаш кредитна карта, купи си билет и дрехи — казах. — Отиди в посолството и там ще ти издадат нов паспорт.
