Това време се помни като „лятото на Джордан“. Никой никога не бе виждал момче като него. Русата му коса стигаше до раменете и целият излъчваше лъчезарно божествено здраве. Не беше точно красив, ала изопнатото му като маска лице правеше впечатление. Имаше дръзки, но тъжни очи, от които дъхът ти можеше да секне. Уотърфорд веднага разбра, че Джордан Елиот гледа на живота като на свободно падане от високо летящ самолет. Със себе си той донесе от Калифорния революционни идеи, които разпространяваше без задръжки.
От това лято винаги ще си спомням приятелите и техните души — обветрени като лекокрили птици, пуснати на свобода сред ширналата се белота на необятните солени мочурища, невероятно щастливи сред зеленото богатство на гъмжащата от живот земя, където реките ухаеха на йод и яйчен белтък. Момчетата от крайбрежието прекарваха времето си по реките край Уотърфорд: правеха си риболовни излети, които продължаваха с дни, носеха се по водата на десетки приливи и отливи, мажеха изгорелите си рамене с плажно масло, а големите риби от тези подвластни на сребристата луна води се надпреварваха да нагълтат въдиците им — вкусната овча глава, мигриращата кобия, пъстроопашатия костур, сладката пъстърва — пресните им филета ставаха златисти на огъня и ги даряваха със сила и мъжественост.
Влиянието на Джордан върху живота в Уотърфорд беше разтърсващо, въпреки че трябваше да минат години, преди да претеглим всички поражения и ползи от неговото триумфално пребиваване. Той отвори прозорците на времето пред очите на своите връстници и им донесе нечувани вести от широкия свят. Животът стана притча, представление и мит, защото Джордан го правеше такъв.
Бащата на Джордан беше военен — подполковник, а той — едно от онези вечно преместващи се, взаимнозаменяеми и в крайна сметка незабележими деца, които се мотаеха из безцветните сгради на двете бази за морски пехотинци и военноморската болница в града. Престоят на тези деца беше толкова кратък, че никое от местните хлапета не си даваше труд да се сприятелява с тях. Те просто преминаваха през града и неговите училища и винаги оставаха незабелязани и неоценени.
Кейпърс, Майк и аз срещнахме за пръв път Джордан на Долфин Стрийт, докато се мъкнехме към училищното игрище за бейзбол. Никак не бързахме — вървяхме по главната търговска улица в един от онези изпълнени с аромат дни в Юга, когато плочите на тротоара парят, а цветята пламтят. Жегата се бе стаила навред. Само от вътрешността на магазините повяваше хлад при всяко отваряне на вратата и ни освежаваше с благодатния си полъх. Безветрието бе сковало платноходите, нищо не помръдваше, само бебетата проплакваха в люлките си, раздразнени от топлинния обрив и нервното изтощение на своите майки. Лятото бе сложило своя подпис върху нагорещения асфалт и всички кучета се бяха изпокрили.
— По дяволите, какво е това, дето се носи насреща? — попита Майк, защото той пръв от групата забеляза Джордан, който летеше върху скейтборда си, като страшно ловко се провираше между колите на замрялото движение.
— Не знам и не желая да знам — каза Кейпърс, който се правеше, че нищо не го интересува. Но в небрежното му подмятане ние с Майк доловихме някаква несигурност.
— Това е новото момче — казах аз. — Онова от Калифорния.
Никога няма да забравя тази първа среща с Джордан Елиот. Светлата му коса се ветрееше назад, докато се спускаше по улицата върху първия скейтборд, прекосил границите на Южна Каролина. Джордан беше облечен с бански гащета, скъсана тениска и отрязани на пръстите гуменки; носеше се по улицата шумно и дръзко, като демонстрираше остри завои и резки обръщания със скейта. Извитите рамки на слънчевите му очила прилепваха плътно по слепоочията и му придаваха вид на предизвикателен бунтар. Собствениците на магазини и техните клиенти изтичваха навън, прекосявайки трептящата завеса на зноя, за да го погледат.
Заместник-шерифът Кутър Ривърс пишеше глоба за неправилно паркиране на един турист от Охайо, когато забеляза суматохата и свирна на Джордан да спре и да го изчака насред движението.
Заместникът Ривърс беше едър тъп човек, който подобно на начинаещ актьор обичаше тълпите и ужасно се радваше на всяка проява на внимание от страна на съгражданите си. Тръгна към дългокосото момче.
— Я виж ти какво орле! — рече той. — Какво е това тук?
— Какво обичате? Ужасно бързам — каза му Джордан, без да сваля очилата си.
— Момче! — отвърна му сърдито заместникът. — Тук на лигльовците бързо им затваряме ченето.
Макар и да недоумяваше какво става, Джордан го гледаше, без да мигне, през слънчевите си очила — съвършеният хладнокръвен пришълец.
— Какво говори господинът? Не разбирам английския му — обърна се той към насъбралите се, които избухнаха в смях.
