Но и тогава Скийтър не разбра, че няма никакъв шанс, и се хвърли в трета, още по-безнадеждна атака срещу Джордан, който остана да стърчи смразяващо свиреп, невъзмутим и вече доста отегчен. На третия път Джордан му счупи челюстта. А счупената челюст пък сложи край на кариерата на Скийтър като голям градски побойник. Уотърфорд вече можеше да си отдъхне от кошмара, наречен Скийтър. Още на следващия ден всички хлапетии в града знаеха името на Джордан Елиот. Никой не беше арестуван и срещу Джордан не беше заведено никакво дело.
Чак по-късно щях да разбера, че в живота на Джордан Елиот думите любов и болка бяха синоними. С течение на времето двамата много се сближихме, особено след като на няколко пъти стана неволен свидетел на унижението, което изпитах заради пиянските изстъпления на баща ми. Тогава ми разказа как в седми клас избягал от къщи. Майка му тръгнала да обикаля всички плажове на Южна Калифорния, докато един ден го открила навътре в морето със сърфа му, поел към Азия. След тази случка мисис Елиот насила вкарала Джордан в психиатричния кабинет на някой си капитан Джейкъб Брил. Знаех историята наизуст.
Влизайки, Джордан не само не се ръкувал с капитана, ами се направил, че не забелязва присъствието му, докато онзи нервно крачел из стаята. Стоял и съсредоточено изучавал тапетите на стената. Докторът и момчето постояли така около минута, после доктор Брил се прокашлял и казал:
— Така.
Джордан обаче не благоволил да отговори, защото мълчанието не го дразнело. Той можел да седи с часове, без да продума.
— Така — повторил доктор Брил.
Джордан пак не казал нищо, само се обърнал очаквателно към него. Бил свикнал да гледа възрастните хора право в очите и малцина от тях можели да издържат на тежкия му изпитателен взор.
— Защо мислиш, че майка ти те е изпратила тук? — попитал доктор Брил в желанието си да подхване някакъв разговор.
Джордан свил рамене и продължил да гледа безмълвно бледия човек насреща си.
— Би трябвало да има някаква причина — продължил докторът. — Тя не е глупава жена.
Момчето кимнало.
— Защо ме гледаш така? — попитал докторът. — Не си тук, за да ме гледаш, а за да говориш. Чичо Сам ми плаща добри пари, за да изслушвам хората.
Джордан извърнал поглед от доктора и се загледал в една модерна картина на стената, която представлявала квадрат, кръг и триъгълник, насложени един върху друг и различно оцветени.
— Какво си мислиш, като гледаш тази картина?
— Лош вкус — отвърнал Джордан и пак се загледал право в доктора.
— Разбираш ли от изкуство?
— Не — казал Джордан, — но се интересувам.
— Интересуваш ли се? — повторил докторът бавно. — Но само колкото да се изфукаш, нали?
— Докторе, аз говоря испански, и то не колкото да се изфукам. Освен това говоря френски и италиански. Живял съм в Рим, Париж и Мадрид, когато баща ми беше на работа в тамошните посолства. Мама, която обича изкуството, взе магистърската си степен по история на изкуството в Римския университет. Успя и у мен да запали тази любов. Повярвай ми, и тя няма да хареса тази твоя картина, и то никак.
— Ти не си дошъл тук да обсъждаме моя артистичен вкус — казал му доктор Брил, — а да обсъждаме теб.
— Нямам нужда от обсъждане — рекъл Джордан. — Добре си живея и така.
— Твоите родители и учители обаче не са на същото мнение.
— Важно е моето мнение.
— Те всички твърдят, че си прекалено неспокоен. Мислят, че се чувстваш нещастен. Така мисля и аз, Джордан, и искам да ти помогна — казал доктор Брил с мек успокоителен глас, в който Джордан не доловил и една фалшива нотка.
Джордан се поколебал, после казал:
— Неспокоен съм. Вярно е. Но не заради онова, което те мислят... А защото заслужавам по-добри родители. Бог е допуснал ужасна грешка. Доставил ме е на погрешен адрес.
— О, той често прави така — съгласил се доктор Брил. — Но родителите ти се радват на безупречна репутация. Докато това не може да се каже за теб. Те твърдят, че нямаш никакви приятели.
— Избрал съм самотата.
— Самотните хора обикновено са неудачници — казал доктор Брил.
— Също като психиатрите — отвърнал му Джордан на мига.
— Моля?
— Психиатрите са най-големите неудачници на тоя свят. Баща ми непрекъснато това повтаря. Каза го и днес.
— Какво по-точно каза? — попитал доктор Брил.
— Каза, че само най-големите скапаняци стават психиатри.
Доктор Брил поклатил глава и казал:
— В моя случай баща ти е абсолютно прав. Детството ми беше отвратително и това ме амбицира да се хвана да оправям света.
— Не можеш да оправиш моя свят.
— Но мога да опитам, ако ми позволиш, Джордан.
— Аз съм тук по погрешка. Родителите ми не ме харесват такъв, какъвто съм. Но те не ме и познават. Те не знаят нищо за мен.
— Знаят само, че бележникът ти е пълен с двойки и тройки.
— Досега не съм повтарял нито един клас. Всичките ми учители са ужасно досадни. Такава скука, че съклет да те хване. Ако можеха да слушат, и стенните часовници щяха да заспят. Скуката би трябвало да бъде един от седемте смъртни гряха.
— Какво толкова те отегчава?
— Всичко.
— Аз отегчавам ли те? — попитал доктор Брил добронамерено.
