— Брил — казал Джордан и впил сините си очи в доктора, — хора като теб са смъртоносна скука. Ти никога не можеш да ме разбереш.
— Аз съм петият психиатър, при когото те изпращат — казал доктор Брил, след като погледнал бележките си. — Всички предишни твърдят, че си много враждебен и не се поддаваш на лечение.
— Докторе, не ми трябва психиатър — рекъл Джордан. — Благодаря ти, че ми отделяш време, но аз знам как да си помогна сам.
— Би ли ми казал как го правиш? — попитал докторът. — Бих искал да знам.
— Аз съм религиозен — казал Джордан.
— Какво?
— Религиозен съм. Аз съм католик.
— Не те разбирам.
— Знам — отвърнал Джордан. — Ти си евреин. Повечето психиатри са евреи. Или поне онези, при които са ме пращали.
— Хубаво е това, че си религиозен.
— Благодаря — казал Джордан и се изправил. — Сега мога ли да си вървя?
— Разбира се, че не — строго му отвърнал докторът и му посочил с пръст стола. — Майка ти твърди, че неспокойствието ти е свързано с новото назначение на баща ти.
— Нямам никакво неспокойствие. Просто този път няма да замина с тях.
— Но ти си само на дванайсет години. Нямаш право на избор. Според мен е по-добре да поработим върху стратегията, за да не изживяваш така болезнено всяко преместване.
— Да, дванайсетгодишен съм — казал Джордан. — А знаеш ли досега в колко училища съм учил? В десет. Десет училища, докторе. Знаеш ли какво е всяка година да влизаш в непознат клас? Ужасно е. И затова децата на военните са толкова задръстени. Стават или подмазвачи, или особняци — трето положение няма.
— Аз ще те науча как по-лесно да се сприятеляваш — продължил да му говори доктор Брил, а Джордан доловил в гласа му зле прикрита ирония. — Трябва да станеш по-гъвкав и да разчиташ повече на себе си. Ще те науча да си организираш времето, а това ще ти помогне да преодоляваш кризите.
— Ще ме научиш как да бъда самотен — прошепнал Джордан с дрезгав глас. — Това ще ме научиш. Ти самият не познаваш никого и трябва да се учиш как се живее без приятели. А си взел да ме разпитваш защо аз нямам приятели.
— Баща ти е получил заповед да замине за остров Полък в Южна Каролина — казал докторът, като пак надникнал в записките си.
— Южна Каролина — повторил Джордан с презрение. — Мечтата на моя живот!
— Баща ти е доволен от назначението си. Ти също трябва да си доволен, щом то е добро за неговата кариера. Това е голяма крачка нагоре.
— Баща ми ме мрази — казал Джордан и пак вдигнал поглед към безвкусната картина.
— Защо смяташ така? — тихо го попитал докторът.
— Защото имам наблюдения — отвърнал Джордан.
— Майка ти ми каза, че баща ти много те обича, но не умее да показва любовта си.
— Но умее да показва омразата си. При това много успешно.
— Джордан, баща ти бие ли те? — попитал докторът и веднага усетил как момчето пред него се затваря в себе си.
— Не — излъгал Джордан, достоен син на офицер от морската пехота.
— А бие ли майка ти? — попитал доктор Брил.
— Не — отново излъгал Джордан, таен агент на дипломатическия фронт.
— А тормози ли те? Заяжда ли се с теб? — попитал докторът.
— Да.
— А крещи ли ти? Успява ли да превърне живота ти в кошмар?
— Да.
— Тогава, дай да измислим една стратегия, която ще следваш в Южна Каролина. Дай да надхитрим великия военен. Майка ти ми каза, че по всяка вероятност баща ти ще остане на остров Полък четири години, тоест през целия курс на гимназията.
— И какво от това?
— Ще имаш предостатъчно време да се сприятелиш с някои от съучениците си. Трябва да го направиш бързо. Огледай се за момчета, които ти допадат. Да бъдат прилични деца.
— В Южна Каролина ли? — попитал Джордан. — Те въобще ако на хора приличат, пак добре ще бъде.
— Хвани се да спортуваш. Намери си гадже. Ходи да спиш по приятели. Излизай на риболов. Баща ти ще бъде много зает на тази нова работа. Ще бъде много напрегнат, защото отговорността му е голяма. Стой далеч от него, Джордан. Намирай начин да не му се мяркаш пред очите.
— И как ще стане това? Аз съм неговото хоби — казал Джордан. — Той държи да ме направи копие на самия себе си, а аз... аз по-скоро бих умрял.
— Защо не слизаш от сърфа? — попитал го докторът. — Защо носиш дълга коса? Само за да го ядосваш ли?
— Това го вбесява — усмихнал се Джордан. — Да, затова нося дълга коса. Но не затова не слизам от сърфа.
— А защо тогава? Кажи ми.
— Защото само когато съм на сърфа, усещам присъствието на Бога. Океанът. Слънцето. Вълните. Плажът. Небето. Не мога да ти обясня, докторе. Все едно да се молиш без думи.
— Родителите ти знаят ли за твоята религиозност?
— Те не знаят нищо за мен.
— Кога се породи това чувство у теб?
— Винаги го е имало — отвърнал Джордан. — То ми беше утеха като дете. Утеха ми е и сега. Молитвата е единственото нещо, което облекчава самотата ми.
— Джордан, ти си щастлив с твоята вяра. Много щастлив.
— Ти си евреин. В какво вярваш?
— Да, аз съм евреин — тихо рекъл докторът и избърсал очилата с вратовръзката си. — Аз не вярвам в нищо.
— Жалко. Сигурно е ужасно — казал Джордан.
— Ти си добро момче. Много добро момче.
— Когато влязох, исках да направя така, че да ме намразиш.
